Вечер иде, сън не иде.

Слуша ми се музика. Празна, без думи и извивки на гласове, премигване, ненужно ръкомахане и фасони. Без много информация и без послания. Просто и чиста, каквото би трябвало да е всяко нещо. Каквото би трябвало да е, ама не е. Слуша ми се мелодия, която да си играе с душата ми, която да я приплъзва по мраморния под и да я кара да се обляга на рамо, от което да вижда обвитите в мъгла и стонове дървета с окапали листа.
Искам искрени очи. Искам подадените длани да са топли, ако може и чисти.
Искам бял сняг, писна ми от жълтия. Навсякъде пикня, по снега ни, по фасадите, по фасоните, вонята и се е пропила и в празните ни глави, които пък, за да не са напълно кухи са препълнени с памучни илюзии, които да попиват въпросната пикня. Така сме свикнали да не забелязваме голотата, естествено духовната, да възприемаме чуждите мисли, че сме забравили да имаме свои... Асимилация-етимологията на думата може да бъде следната:

• Асимилация в социологията и етнологията – поглъщане, претопяване на един народ или език от друг.

Познато ли ви звучи? Пресилено?
Повръща ми се, не искам да разбирам никой, не искам да съм съпричастна с никой, не искам да тъгувам с безброй многото страдащи души, ама не искам да ми показват измислени вселени, с хора, които уж са в нашата, а след това да ни се казва колко е поскъпнала лещата. Искам да си вървя по улицата, да си подминавам припиканите блокове и да си мисля колко е прекрасен жълтия сняг. Ама нещо ме сръчква и все поглеждам към жълтия сняг и към надписите "КУР!" ... Искам, ама има нещо, което ме ръчка, май съм от онази изчезваща група люде, които мислят и за другите. Които се чудят накъде вървим. Които не са се примирили, че са попаднали в мъглата на прехода, на забвението, които не искат да се изгубят като родители си.
Хора, как да намерим пътя, като не знаем къде трябва да стигнем? Как да чуем вътрешния си глас, като е заглушен от чалгията? Как да усетим коя е посоката, като усещаме само миризмата на кебапчета и сръбска скара?Как да го намерим като надписите "КУР"са единствените ни пътеводни звезди?
Абе, "Народе????"

Ех, че сме много. И все едни шарени. И все сковани от ритъма на живота. И все не ни стигат тези 24 часа. И все не ни остава време да свършим всичко и да си починем от препускането с тези големи торби, които така ни тежат... В тях пренасяме отдавна забравените трапчинки, отдавна миналите рани и забравения мирис на някое място.
Толкова са ни тежки, че сами пробиваме дупки и подтичваме, за да изтървем нещо. Нали има време да си съберем още, нали ще има откъде да си вземем по пътя. Пък и има толкова много вратички, от които изскачат нови и нови ... белези и маркировки.
Нови, но няма време и за тях, пък нали трябва да бъдат по-пъстроцветни от предишните, от онези прашасалите в дисаги. С годините обаче спира да се получава, нещо започва да става леко познато, леко банално. Знаеш кога и къде ще е целувката, знаеш коя след коя са репликите. И взема да става едно празно, празно.
За всичко обаче си има вариант. Вижте какви хубави любовни филми дават. Едни поляни, едни красиви млади хора, които искат да се въргалят в тях и да гледат в очите, държейки се за ръка ... Да, и двамата го искат, даже и мъжа- малко неестествено, ама пък изглежда реално. А и всеки път, когато използвам думата въргаляне, в ясен двубой с моята представа се изправя креватният вариант, в който ръцете са другаде. И все пак си видял онзи филмовия мъж и искаш като него, не искаш някой, на който да трябва да правиш мусака и да ти казва, че е уморен от работа, а да те хвърли върху плота (тази част е много важна) и да не му пречи, че не си сготвила. За хората с кулинарни умения, които се простират до правенето на полуготови спагети е особено важен момент.
Искаш красота като във филмите. Искаш, ама ти е студено,ще се намокриш, пък и да се накаляш може. Пък и я няма готината музика, бива ли такова нещо- как да се насладиш изцяло на момента без нея?!
Ех, че хубаво ... и на театър е хубаво, ама не много. Нали няма от къде да си купиш пуканки и кола, горките американци, няма да им върви търговията. Защо толкова усърдно Дядо Коледа го кара този голям червен камион, а белите мечки свалят луната, за да си отворят колите?! Защо трудолюбивите американци я сеят тази царевица, пък и няма zoom към циците на главната героиня. Пък и всичко е толкова бутафорно, толкова бутафорно, че не можеш да повярваш, че зад една червена завеса се е побрала толкова много истина. Толкова много, колкото да потреперваш, но не от студ. Толкова много, че да ти заседне онази буца в гърлото, която се появява толкова рядко, че като усетиш, че пак ще се запъне на гърлото ти . Все те карат да се замисляш.. и да си гледаш в краката.

Я си ходете на кино, вместо да броите плочките си витайте в облаците и се спъвайте, тъкмо на следващия ден ще се разкарате пак до мола за още един чифт обувки ...

Пише се на тъмно. Вдъхновението идва на светло. Процедурата е ясна ... по най-бързия начин леко инфантилно оправяш стаята, за да няма какво да те дразни и да отвлича погледа ти, връзваш косата си и пускаш най-сръчкващата те песен. Пише се с боси крака, ако са прясно лакирани е най-добре, защото не се изкушаваш да си обуеш чорапи и да се изгуби магията на лежерния ти вид, който още повече те издухва на някъде като остър вятър. Студа може би помага да събереш мислите си и да ги излееш като бутилка меко бяло вино. Впрочем и то помага, особено ако са ти останали поне 2 чаши от сервиза и не ти дреме дали ще счупиш тази до теб, тази която леко плъзваш по нощното шкафче.
До тук със запознаването с предразполагащата ме среда. Тази вечер е изключително мъгливо. Цял ден е така. Без сутринта. Събуждането ми по общоприетите норми беше красиво - слънцето сатенено се подаваше иззад завесите ми и ме накара... да си правя упражненията до прозореца, "достудя ми" да тичам. Легнах си в 6, преди това мернах учудения поглед на една баба от съседния блок, която усърдно надничаше през пердето, гледайки както става в хола ми. Като за възрастна жена имаше бързи реакции с ръцете, щом ме фокусира, че я гледам се скри. Игри за напреднали...
Игри за напреднали. Всички започнахме да ги играем. Къде за пари,къде за галене на егото, къде за любов. За първите две се е играло винаги, така и ще бъде. За последното- не мисля. Нас ни има, защото с любовта не се е играло. Ние усещаме, защото сме направени с усещане. Усещанията обаче взеха да ни идват слаби. Искаме силни, сковаващи от страст, изтръпващи от удоволствие, крещящи от екзалтация конвулсии, но не знаем къде да ги намерим във вида, който сме видели в изпепеляващите любовни истории. Искаме болка от ощипано, следи от зъби и изпотрошени стаи след засеклите и сякаш наболи един друг погледи. Искаме каквото и да е, само да гори. Искаме, ама ни е страх да не се окаже Хийтклиф. Искаме, ама не искаме белезите, които може да ни останат. Искаме, ама искаме и да знаем какво ще стане.
Искаме да знаем какво всъщност е любовта, искаме ама пак ни е шубе. Искаме, ама не смеем да я уловим и да я сграбчим силно, току-виж сме я задушили. Искаме я, ама не искаме да я надраскаме. Искаме я, ама не я разбираме вече и трябва да се върнем, да се върнем на... края на дъгата. Има такъв роман, все тая.
Има една специфична болка преди да си достигнал истинска цел. Тя сковава ръката ти, кара я да изтръпва и ако не те дострашее изтърпяваш последните секунди на болка и се оказваш вприщил желаното. Счупванията също са възможни, има гипсове. Носиш 20 дни и все едно нищо не ти е имало.
Играеш ли?
Играеш ли? Но не като за напреднали, вкуса на победата е по-сладък, когато е неочаквана.

Нова публикация. Нова, ама си е тук от много време. Стои си пред теб, неподвижно, леко прашасала, даже овехтяла. Долавя се и аромата на мухъл, и да - има мъж. Но аромата не е от него. Та в крайна сметка тя си е тук. Досега не си я виждал.
Танц. Любовна игра между нагорещени тела, изпепеляващи очи и страстни ръце. Крачка напред и две назад. Завъртане и спиране, среща на два погледа и вторачване с притаех дъх.
Ето тук е била, стояла си е тихичко. И тази мисъл е била пред теб, но не си я видял до сега. Усещал си нещо друго по-силно, но сега сякаш е отместила скрина и гледа изотзад и ти приковаваш поглед право в нея. Ще успееш да я видиш за първи път. Ще преплетете дланите си.

Чудиш се как да я уловиш, трябва си бърз, трябва да си рязък.

Имаме стероиди, за да бягаме по-бързо. Имаме турбо, за да караме по-бързо. Имаме климатици, за да се стопли по-бързо. Имаме асансьри, за да се изкачваме по-бързо. Имаме толкова много способи, за да спестим време, за да забързаме обичайните процеси, но нямаме време да се замислим как да усетим спестеното време, нямаме уреди, с които да сгреем душите си.
Студ. Пронизващ, сковаващ и изпиващ. Струи от погледите, от движенията и от първичните реакции на хората по улиците. Това е проблема, за които пиша всеки път. Грозно малките неща, които объркват живота ни. Гадния топъл вятър, който галейки ни, притъпява в нас усещането за идващия студ. Момента преди началото на зимата, когато вече е захладняло, но изведнъж започва да духа топлия вятър и ти си мислиш, че е идва пролет, но уви ... ще захладнява все повече и повече.
Зимата е на прага на душите ни. Напира да влезе, а ние се чудим заслужава ли си да замеменим счупените прозорци или можем да изчакаме до пролетта. Чудим се къде да се скрием и в кой да се сгушим. Чудим се какво да направим, а решението е пред нас, ама пак не сме го видели.
Носим се през живота като есенно листо оставило се на повеите на декемврийския вятър.Поставяме цели в живота си, вървим по пътя, понякога стигаме до целта, понякога решаваме, че е друга и сменяме посоката. Търсим смисъла, търсим и причините. И винаги ги изпускаме или ни се изплъзват.
Завиваме в правилната посока, виждаме табелата и знаем на къде трябва да тръгнем, но забравяме за вземем това, за което сме тръгнали. Звучи объркващо. Такова е. Винаги успяваме да намерим истинската цел едва когато е до нас. И никога не го разбираме.
Търсим пътища, търсим калдаръм или даже някоя кална пътека, само и само да знаем, че някой вече е минал от там и е проходимо. Търсим поляна, на която далегнем и да можем да дишаме спокойно гледайки звездите. Търсим я, а все я няма.
Помисли къде ти е най-хубаво да си лежиш и да гледаш звездите. Помисли си къде те боде, но ти е хубаво. Помисли с кой ти е хубаво просто да гледаш звездите...


Ето там е твоята поляна.

Искаме, искаме, искаме, искаме, искаме ... Толкова много неща, просто искаме, понякога копнеем или бленуваме. Сънуваме или усещаме сякаш реален допир. Допир на копринената рокля от витрината, аромата на усетения някъде из малките улички непознат парфюм, озеленените ръкави от търкаляне по поляните... Искаме да усетим така, че всичко да се събуди в нас, дори след като сме понесени от звуците на арфа и сме някъде далеч. Искаме, искаме, искаме ... или копнеем. Не искаме само веригите, с които сами сме се оковали, не искаме лъжите, с които сме приспали очите си, не искаме завивките, с които уж топлим душите си.
Не искаме или искаме. Винаги има нещо. Снимки, над които да се смеем и рамки, които да кривим държайки в ръце. Винаги има пътеводна звезда, има орис и има пътека. Винаги ще има една песен от албума и един актьор на сцената.

Има нужда от малко повече пространство... ще оставя повече място.

Акорди на пияно, хаотични, леко побутващи се, сякаш търсейки мястото си, бутайки се панически, за да не бъдат изпреварени. Пукот, минаващи коли и рейсове, клаксони, шума от асансьор и бариера срещу страха. Притаен дъх, прокрадваща се усмивка, щастливи очи и устни, които не смеят да потрепнат. Защо ни е страх от самите себе си?

Понякога опита да обясниш нещо по най-краткия и неконкретен начин те кара да осъзнаеш какви са нещата в действителност. Желание да натовариш всичко на малка лодка, която да избуташ в морето, тласкайки я силно, макар да искаш да не измокриш навитите си крачоли, молейки се за попътен вятър, макар да не знаеш в коя посока искаш да потегли са най-истинските. Това са моментите, когато оскубваш погледа от морето, от брега, до който си успял да достигнеш. А ветровете навестяват теб, погалват те в гръб и прошепват на ухо. Думи, грешки, опасности и различни идеи за пространството и времето пресрещнати от странен поглед в огледалото. Момент на осеняване, момент в който разбираш, че безброй многото тиради са били ненужни. Момент, когато осъзнаваш, че ако поставиш лимит на думите в отговора всичко се прояснява.
Въпросите са истински полезни само и единствено, когато са отправени към самите нас. Въпросите имат смисъл, когато сами усетим отговора. Въпросите са само прага на признанието. Въпросите към самите себе си са вратичките, които отваряме в себе си, но всъщност слагат в ръцете ни всички звезди на небосклона ...

Не искам нищо. Не чакам нищо. Аман от задоволеност от самия себе си, духовна естествено. Доста клиширано и банално, имайки предвид, че никога не е така. Тук се появява въпросът какво правя, при положение, че наистина не искам нищо. Не искам цвете или усмивка, освен,ако аз не реша че искам да я предизвикам, не искам да бъда част от нещо. ALL I WANT IS NO CONNECTION и странна музика.
Шибано прекрасно е, единствените помощни средства са временните залъгалки - песни, филми, пиеси и мисли, които се явяват откъслечни проблясъци за битието. Идеята е само да те насочват към коридорите на запушените ти сетива, карайки те да прокараш парцала през тях и да дадеш refresh на клипа в youtube.
Да, "дот ком"... колко добре звучи, колко открехнато към света, към глобалното оплитане, колко свободно. Не е ли това, което искаш?! Не е ли нещо, което да те грабне и да те разтърси изневиделица, пък бил и с опцията да те разкъса. F**К! Най-добрият секс се оказва с някой почти непознат, сбутал се по-близо до теб чрез интернет, не звучи добре,нали?! Не звучи добре като меланхоличната песен, която въртиш по цял ден, нито изглежда добре, като излъсканите фасони, коио се блещят пред екрана. Не е ли това, което търсихте? Малко истина намирисва на странен парфюм и миризмата на път. Защо? Защо не искам нищо?"Патки по асфалта ли пасем"?
Защо решаваме да живеем двойно и да премоделираме непрекъснато? - По скайпа е по-лесно, 500 евро? Май не трябва да превъртам толкова много пъти трейлъри и май трябва в 4 сутринта да спя. И май не трябва да си мисля, че да обичаш непознати е по-лесно, по-грабващо и по-яко.
Въпросите със занижена трудност. И мултифункционални отговори, всичко на конвейра, първия пост не е от значение. Мисълта ми е накъсана, не записвам всичко, не знам дали е лесна за проследявате, на мен ми е ясна, а и не знам кой продължава да чете, защото няма смисъл, няма любов днес. Нищо няма да се подава между редовете и няма думи, с които ви пращам в душата си.
Потапяне в чуждото ... преносно и не толкова. Гмуркане без да можеш да плуваш, отказ от кислород. Има толкова много банални ситуации, в които ни поставят другите, че идва момент, в които е време да се потопим сами, дори да не можем да плуваме. Дихание, замъглен поглед и изпъване, поемане на скъпоценна глътка въздух... на косъм. Не е ли това пълното щастие?

-
Хората нямат идея колко вулгарно прозрачни са нещата. Колко излишни са допълненията, колко ненужни са запетаите, след които следва обяснението. Колко безсмислено е отъждествяването. Колко плоски са всички думи, колко ненужно е понижаването на тона и поклащането на глава, колко престорено е лекото докосване целящо скъсяване на дистанцията, крещящо "Искам да разкъсам тази ... дистанция'.
Колко ненужни са молитвите. Колко ненужни са уговорките в Господ, колко ненужна е цялата пародия, колко ненужно е колениченето. Коолко ненужна е зависимостта от допира, колко ненужна е зависимостта от дима, които обгръща съзнанието ти. Колко ненужни са историите, колко ненужни са спомените. Колко оковаващи са, колко тежък аромат на вериги носят, колко протрити китки ги държат. Може би историите за това как сме стигнали до тук са интересни приказки, преливащи от перипетии или ясно разчертани карти с червена линия откъде сме минали. Може би си струва да бъдат разказани или показани, може би си струва да бъдат съживени, може би трябва да бъдат заровени. Дупките да бъдат запълнени с пръст, а отгоре да тече реката на живота.
Знаете ли, моята история е интересна, започна с едно малко объркване, което се оказа най-правилното нещо. Историята ми е забързана, оплитаща в себе си и захласваща, като приказка. Някои неща в нея даже са верни. Но за сега ще остане в тайна, моята тайна с вкус на шоколадов сладолед и усещане за допира на горещо тяло... а и не искам да издавам сюжета на най-касовият си роман преди да съм станала на 20.
Купувайте си сладолед и го ближете, спъвайте се и падайте, изкачвайте хълмове и се задъхвайте, чудете се защо всичко е толкова трудно, а после става толкова лесно и сиво, защо получавате всичко това и защо се осмелявате да дадете толкова много. Чудете се, защото после няма да има нужда от моментите на колене, с уговорки и опитите за сделка. И не си гледайте в краката, защото или ще познаете нечии обувки или няма да успеете да се спънете.

Лайна намазани в любов

Независимо на какви касти ще бъде разделено съвременното общество за всяка една от тях общовалидно ще е определението - консуматори-лайнари. Принудени от заобикалящата среда, от нуждата от наплескване и замазване, от изпъкване в цялата тази шарения се мъчим да запълним празнините, купувайки всевъзможни глупости.
Това беше разговорната част, но като един (все още не) виден (но надявам се бъдещ) филолог би трябвало да кажа, че екзистенциализмът отсъства от трапезата на обикновения човек, колкото и претъпкани със смисъл и проницателност да са чаените масички на великите АНАЛИзатори и критици на съвремието. Истината е,че колкото сме разноцветни, толкова и различно грозни са краските ни. Багрите, които ни заобикалят са мрачни, смразяващи и каращи те да ги подминеш, без да се замислиш колко красив е денят, защото все пак са омазани с фекалии. Няма и кой да плисне кофа с оранжева боя и да всее малко грозен, но все пак цветен хаос, или да замаже лайната.
До толкова сме погълнати от желанието за поглъщане, че не разбираме кога то идва отвътре и кога "ни е казано", че имаме нужда. До толкова всичко е замъглено, че даже не усещаме да имаме проблем със зрението. До толкова всичко е опредметено, че не искаме да украсим и да разпръснем цветни петна в мечтите си.
Дразнеща е наглостта, с която твърдим, крещейки, че е време да получим това, което искаме. Дразнещи са капризите на белия фон, върху който няма отпечатъци, а само петна от избърсани ръце и миризма на манджа. Дразнеща е клоаката, в която се е превърнало обществото. Дразнещи са и труповете, които някак си ни засенчват и са иззели правото да изобретят нещо преди нас. В България всичко е дразнещо, сиво и омазано с фъшкии. Доста синоними на изпражнения ми идват на ум говорейки за обкръжаващата гняс.
Вече не се чудя и не започвам изреченията си с "Чудя се.. '' Няма и да питам неща като "Кога изгубихме вкусовите си рецептори и усещането за истинска топлина?'' или пък ''Кога започнахме да намираме удоволствие само в нещата, които ни залъгват, че получаваме такова?"
Колкото лакоми станахме, толкова и ненаситни... и единственото нещо, което носи истината в себе си е още по-омазано...
"...Сегашният човек виси в нищото и бълнува, че обича. Да, за секунда успява и това е последната жива надежда. Не се шегувай с тази последна надежда за любов. Не се шегувай с това, за което си създаден."

Пътуване, пренасяне... Схема на пакетирането. Багаж за събиране. Подреждане и подбиране, смотан опит за побиране на всичко. Прецизен списък или хаотично наблъскване на всичко, което ти се вижда приемливо за помъкване. Сакове, пътни чанти, куфари за пакетиране на животът ти. Безброй торбички и кутии, от които изскачат спомени, допири, усещания за изгарящ студ и смразяваща топлина.
Винаги се сещаш накрая за най-важното. Поглеждане за последно и мисълта, която се прокрадва и ти казва "Трябваше да си вземеш по-големият куфар"И в крайна сметка отново си без четка за зъби и гащи.
Багажът е като притежателя му. Един е прилежно подреден,пренасящ всичко нужно. Друг е толкова разбъркан, че изобщо не знаеш какво има вътре. Има и средно положение. Наблюдава се при хората ,които са толкова прилежни, че решават да проверят дали не са забравили нещо и дори всичко да е било наредено, това се променя рязко. И сега за хората с празни куфари- най-трудните за преместване. Задушаващата тежест да не можеш да вдигнеш празнотата. Да ти е странно да си тръгнеш от някое място, дори и без да оставяш нещо там, нещо заради, което да можеш да се върнеш. Странното чувство, че нищо не те задържа, което колкото те освобождава толкова те и плаши.

Ритуализацията при преместването не трае дълго, това е моментът в който се замисляш дали имаш място за още една рамка и дали ти трябва запечатаният спомен или искаш да притваряш очи, протягайки ръка за да приклещиш далечното усещане. Единственият проблем е, когато не можеш да вземеш сърцето си със себе си. Когато няма куфар, който да го прибере, когато няма килер, в който да бъде забутано, когато няма как да го изтръгнеш от ръцете на човека, в който е попаднало.

Стълбовете стърчаха като исполини в полето, а ниската трева подскачаше като че ли клатеща се и мъчеща се да хване ритъмът. Привидно беше поредният тих есенен следобед. Трите дървета в полето, които се спотайваха зад един от стълбовете се люлееха, прекършвайки клони, танцувайки неуморно с ветровете, изпращайки последните си златни листа в прегръдката на зимата.
Октомври. В средата. Нито достатъчно вледеняващ, за да те откъсне от мислите ти, нито достатъчно топъл да те обгърне и поеме в прегръдките си, а ти да трепериш от захлас. Танцуващи хора по улиците, привидно бързащи за някъде, прескачащи локвите и бързайки да пресекат. Силуети изскачащи от всяка пряка. Силуети, които с приближаването се оказват хора с червени носове и насълзени от погалването на вятъра очи. Ръце. Длани, търкащи се една в друга и спонтанни подскоци след непредвидената среща с някоя малка локва. Танцуващи плочки и непознати погледи.
Подгизнало и мокро, една идея по-сиво и каращо те да се сгушиш на топло ежедневие. Сивотата, която цари навън и те кара да се сгушиш между цветните чаршафи с чаша чай, която да разлееш и да трябва да ставаш да пускаш пералня, ако успееш да разгадаеш как работи естествено. Оказва се, че нямаш прах за пране и отиваш до магазина. По пътя покрай теб минават премръзнали хора, които надали ще видиш пак, ако изобщо ги погледнеш. А какво става, ако гледаш? Коя ще бъде спирката, дали посоката и целта ще са същата? Естествено, че не. Граби, кради, тичай, спъвай се( задължително!) и превързвай раните! Ходи с насинени колена и съдрани ръце, катери се ... дори по дърветата, защото никога не знаеш каква гледка ще се открие от там. Търси хълмовете, по които ще се прекатури животът ти. И гледай. Гледай в очите, в насълзените от студ, и в просълзените от щастие. Гледай, гледай ...
Харесвам кратките неща. И писането ми е такова. Вдъхновенията ми се подават набързо и за кратко. Без фетиши и стереотипи. Без сравнения. Без давност. Защото са моментни и тотално категорични. Оставящи краските на деня, през който съм преминала или сънищата, които са ме замаяли. Без монтаж и ретуш, без да трия след време.
Никога не знаеш коя точно е спирката и колко време ще чакаш автобуса, нито дали ще те отведе в правилната посока. И макар да ме мързи да си направя сандвич, не се уморявам да се озъртам тук-там. Току-виж някоя неочаквана усмивка те озари... или си спестиш едно спъване.

Ashes and snow

Записвам си всички! Листчета, тефтери, бележки в телефона, надписи по ръката(при спешен случай) и цветни листчета залепени по гардероба и все пак ... никога не знам какво се случва и винаги съм забравила нещо! Въпреки това опитите ми да запазя всички идеи е толкова болезнен, колкото и ядосването след като съм осъзнала, че опитът ми за визуализация на липсващата бележка е неуспешен. Частична визуализация ... За? Непълна, незадоволителна и оставяща гадното чувство, че не стига... Душевен монолог или диалог с някой измислен събеседник. Предметна подреденост - израз на душевна бъркотия. Красноречие на места за лирически отклонения и още и много не на място неща, които ме карат да се чудя какво липсва ... освен бележката с думата, която ме е изпратила в поредния коловоз, водещ до невероятни нощни прозрения. Започвайки да пиша, с лекото притваряне на очи и опит за поредна визуализация обаче темата, която изниква е тази, която така или иначе не ми излиза от главата ... и тук се появява осеняващото чувство! Естествено не се сещам за думата написана на листчето, но се замислям за избора на тема. За това как всеки избира начина, по който да гледа на света. Избора, който стои в ръцете на всеки е толкова потресаващо голям, че всяка една грешка изглежда толкова по-незначителна. И толкова по-голяма, заради безброй много пукнатини, които си можел да замажеш преди да трябва да се гради на ново. Всичко, което те спъва изглежда толкова малко. И лишено от смисъл. Всичко ординарно става алогично. И всичко, към което се стремим се оказва поредната спирка. Аshes and snow

Влюбване-политане-прелитане над високи сгради и спъване в малки камъни ... красиво и неочаквано, изненадващо и плашещо пъстро. Отново, пак толкова истинско, колкото предното! Допир!Бавно пристъпване, плаха усмивка и бърз поглед, мъчещ се да обходи всичко, но още при първото премигване сякаш нещо заслепява и не усещаш откъде си минал. Пак, пак истинско и пак каращо те да не отлепяш поглед. Пак дебнещо от нищото. Стълби, изкачване и усмивка на вратата. Неудобство, плахост. Напрежение и онова нещо в корема, което колкото плаши и кара и краката ти да треперят, толкова чакаш. Пиано от горния етаж, което сякаш лъкатуши, а не свири. Още една плаха усмивка. Още едно пиано(това обаче е електрическо и за малко да го бутна). Тръпка! Прокрадва се иззад непознатият ъгъл, зад брезите, които те гледат през прозореца. Да- отново, пак! Пак истинско, пак влюбване! Пак в неразгадаемото и непознатото изниквало пред теб! Чувство като в съня ти, когато си се уплашил от нещо, но не можеш да изкрещиш. Трепетен вик от екзалтация, толкова силен, че не можеш да извикаш. Влюбване в избора, влюбване в грешката и в най-неочакваното решение. Влюбване в собственото твърдоглавие и хвърлянето в нищото. Нищото, което дава такъв заряд, че кара усмивката да залепне за лицето ти. Влюбване в смелостта да направиш това, което сърцето ти крещи. Платонично, но в същото време опредметено, сиво и мрачно, с мирис на гевреци и смог. Във всяка една сграда, това е. Уцелил си пътя сам. Може би на пръв поглед всичко звучи малко меланхолично, но именно това е нещото, което ни обягва - влюбването в непредсказуемите плесници и завои в живота. Това е любовта- грабене и разпръскване с пълни шепи, и усещане на топлината на нечия ръка, дори и на сън :)

Статуси в социалната мрежа, гневни коментари и лавинообразната поява на изображение с трикольора с изтъркания надпис "България над всичко", които никой не взема на сериозно... и много неграмотни псувни на латиница. Браво, БЪЛГАРИНО! Браво, но къде беше, когато децата се мъчехме да те подсетим кои са личностите, които знаеш само от името на някоя улица/булевард или институция?! Къде беше, когато ние хлапетата събирахме дрехи за децата сираци? Къде беше, когато половината младежки организации в страната бяха закрити, заради "съкращения" на бюджета и нужда от увеличаване на имуществото на кметовете?! Къде беше, когато се отнемаше бъдещето на децата ти? Къде беше по време на изобори, може би при опашката за безплатни кюфтета и кебапчета? Къде беше, когато затваряха неизгодните за България глави от договорите за присъединяване към ЕС? Къде беше, когато те водеха за носа безцеремонно? Къде беше, когато се потъпкваха всички ценности? Къде беше, когато виждаше израстването на това нихилистично поколение? Къде беше, когато духовната смърт косеше непрестанно? Къде беше, когато твоя глас трябваше да се чуе? Къде си сега, къде си? Няма те, българино. Няма те, няма те и по улиците по време на протест и у вас те няма! Къде се изгуби, къде е душата ти? За какво я продаде, за колко копейки, прилъгаха ли те, подмамиха ли те или ти натежа? Просто те няма, а теб като те няма къде ще е детето ти? В безвремието и в нищото! Дерзай, българино, дерзай! Как в свободна държава не можеш да кажеш какво искаш, а в Османската империя Левски успя да се провикне толкова силно, че да събуди народ спящ 5 века? Как, как, как? Отговори няма да има, а ако се прокраднат ще бъдат безмълвни и празни, празни като душите ни. Няма хляб, няма хляб за душите ни. Няма и няма и да има, ако сами не го замесим днес. Стига сме се връщали във времето преди 1989, което се свързва със задоволяването на телесните потребности, стига сме се връщали във времето преди 1878, преди всички да станат "маскари". Днес и сега, подай ръка на време, докато има кой да я хване.
Светлозара Лазарова

Малки длани, цветни моливи, надраскани листове, оцветени чинове и мечти. Чисти и прости желания без шлайфане, доизкусоряване и нагаждане. Без идея какво е търсенето и предлагането, без перспектива и напълно летящи. Реещи се, свободни, сини, с големи пухкави облаци, в които може да се лежи вечно. Няма утре, няма студ и няма замазване. Няма гумичка, няма коректор ... не се късат. Всяка е красива с това колко е несъвършена и грозновата - там е истинският блясък, който те заслепява за момент и те кара да отвориш плахо очи с усмивка. Отваряш и виждаш бяла ограда, криво дърво и още по-крива къща - по-скоро дом. Виждаш мястото, в което е спотаена топлината, мястото където е свито на топка одеалото, което те стопля през всички сезони. Погледа в детските мечти разтърсва. Връщането към простота на непорочната и леко феерична красота те кара да усетиш как нещо ти препречва погледа, усещаш завесата спусната пред очите ти. И решаваш, че е време да чувставаш. Напипваш, вдишваш и задълбаваш във всичко. Усещаш го по-истинско и по-скъпо от всяко видяно по полиците иначе красиво нещо, върху което има етикет с много цифри, а всъщност не струва и стотинка. Та кой купува детски рисунки? Та кой търси истинските мечти? -Има готови.На полиците маските са много, пъстри и пищни, сливащи се с лицето и с духа. Вплитащи се в едно цяло с притежателя им. Пасващи идеално, остава надеждата, че не всички са излети по калъп и ще има такива с истински мечти. Истински и останали от времето, когато багрите са били от пастели и моливи, а не от червило и сенки. Всички са мечти, защото са истински... Само хората не са такива.

Събуждане, надигане, оглеждане, часовник ... имам още време, време да открадна. Завивам се, свивам се на топка, и мижа ... спомням се последният трепетен дъх, поглед, допир на длан, прорязващ глас и сенките. Чуроликане на птица, слънчев лъч се провира изпод завивките. Не! Няма да се събуждам, няма да стана и да оставя съня си. Няма. Няма, да усетя студенината в ръката си, далечността в реалността. Няма да усещам отлитането, няма да губя пулса, който до преди малко усещах. Ще го уловя на косъм. Със затичване, разтуптяно сърце, на затаен дъх. Ще го потупам по рамота, спирайки да дишам докато се обръща... Той ли е?
Части от мен ме връщат назад, знам, че там не е моето място. Знам, че няма наше напред, знам, че ... знам, че така само губим и все пак искам да го изкрещя... В едно!

Милиони, тесни и прашни, широки и асфалтирани, задръстени или шушукащи си само с дебели сенки на липите. Толкова много, винаги пресичащи се, понякога рано, понякога късно. Пресичащи се откакто се помниш, или внезапен сблъсък от нищото. Извървени сами или с някого, хванал те за ръка, издърпващ те от канавката или дърпащ те натам. Пресичащи се тепърва или разделящи се, било то физически или само духавно. Изпращания и посрещания, екзалтираност или болка в гърлото, изтръгнати минути, безсънна нощ, страх... от това, че няма да можеш вече да даваш топлината именно на този човек или, че си усетил нечия чужда, но няма да я хванеш. Или само изкривена представа за това, което е било, пречистена от разстоянието и времето. Куфари и сакове пренасящи маските ни или старата кожа. Или бинтовете, за тези, които си позволяват да тръгнат без маска срещу най-непознатото. Вървейки и гледайки многото големи и цветни блокове или малките къщи, със скрити от асма тераса се взираш не в тях, а в себе си. В чувствата, които дълго време не са те завладявали, в погледа след последната прегръдка на добър приятел или на непознатия. Искайки да изкрещиш, че е рано за тръгване... На добър път!

Почистване/прочистване. Дали има как вече? А с какво? Има ли чистота на духа, към която да се стремим? Можем ли да се пречистим без да бъдем оклепани на ново, още преди да сме изсъхнали? Винаги ще има с какво, но дали цената, която не се изразява в цифри е според възможностите ни. Материалното надделява по-безпощадно от всякога над духовното безвъзвратно. И няма да се промени.

Лек сблъсък или голямо крушение. Хитрост или глупост. Самота - съвършенство в единението плюс празнота. Аромат- нещо, което те подлъгва да затвориш очи и просто да усещаш. Прозорливост или опит да анализираш предстоящето. Невежество или ужас от истината. Спокойствие или поглед, който няма да ти даде капка покой. Примирение или горчиво преглъщане след скока, когато чакаш да видиш ще летиш или ще паднеш на твърдо. На земята или в облаците. Бързо или бавно. Безпаметно или точно щриховано. Сочно и вкусно, но с риск да се накапеш или чисто. Знам, изглежда безмислено, не е така. Няма избор, който да е безмислен. Няма напразни сълзи. Няма напразни конежи, били те и несбъднати. Няма залез без смисъл. Всичко е въпрос на избор- избора на живот. Щастието е нещото,заради което правим всичко. То ни чака зад ъгъла, да го прикоткаме и да го сграбчим. После да ни се изплъзне и пак да го търсим, без време, без посока, в шубраци и грозни малки улички. С изкривените представи и то идва криво. Оплескано и черно, вече напластино от следи и пози, чакащо да стигнеш до истинската му същност преди да се отправиш към него. Пътя вече не е един.

Отпечатъци ... започнахме да оставяме следи, при това доста. Тук и там, с повод или без, в израз на емоция или с цел демонстрация. Премислени или импулсивни, премерени или прекалени, дълбоки рани или следи от одраскано, силен вкус или едва доловим аромат на забравен и копнян парфюм. Забравени очи и студени ръце се прокрадват отвсякъде. Познати сенки вървят с нас и всичко това се появява с един поглед, взиране в нечии очи. Оставяме следи, прекалено много. Прекалено много за да забравяме и да можем да прокудим в някой прашен и тъмен ъгъл. Снимки, които не можем просто да скъсаме, а трябва да изтрием. Спомени за моделиране, цветове за матиране, усещания за притъпяване, белези за заличаване и стонове за задушаване. Емоции, прикрити зад безразличие или тежки думи обвити в мълчание. Болка и отчуждение, скрити зад прегръдки. Света е голям, гребете с пълни шепи, макар и да не знаете дали ще се закачите за истинската нишка... ако ли не нали си имаме социална мрежа, добре дошли в паяжината...

Няма реални неща. Няма верни твърдения. Няма пълно щастие. Няма хубав парфюм, който няма да ти омръзне. Не можеш да променяш другите, а себе си? Можеш, но е по-лесно да се опиташ да го направищ с другите. Няма един единствен път. Няма и един компас. Но пък има много красота, която се спотайва на неочаквани места... Дали е зад някой грозен сив стълб, олепен с некролози или зад пердето, на някое от многото прозорчета светещи в тъмното, все пак я има. Тя сама решава кога и как ще ти се покаже. Дали като някой забравен аромат, подал се иззад стълба или като уханието, спотаено зад прозорчето. Едиствето от което се нуждаеш е собствен път, тя ще те намери.

Няма реални неща. Няма верни твърдения. Няма пълно щастие. Няма хубав парфюм, който няма да ти омръзне. Не можеш да променяш другите, а себе си? Можеш, но е по-лесно да се опиташ да го направищ с другите. Няма един единствен път. Няма и един компас. Но пък има много красота, която се спотайва на неочаквани места... Дали е зад някой грозен сив стълб, олепен с некролози или зад пердето, на някое от многото прозорчета светещи в тъмното, все пак я има. Тя сама решава кога и как ще ти се покаже. Дали като някой забравен аромат, подал се иззад стълба или като уханието, спотаено зад прозорчето. Едиствето от което се нуждаеш е собствен път, тя ще те намери.

По-лошото от това да не знаеш какво искаш е да знаеш, но да не си залужава... Колелото се върти, но е още по-лошо ако си хамстерът, който е вътре и неуморно и безцелно тича. А още по-лошото е, когато имаш дълъг път за извървяване и нужда от опора, а отсреща има само едно скапано колело, на което да се въртиш ...

Обичам да се разхождам на трети март. Студената и сива зима е избутана в ъгъла, а трибагрениците се веят гордо, изниквайки от всяка малка уличка и подовайки се зад всеки ъгъл. И макар да съм премръзнала от студ още повече се радвам, когато гледам тълпите от хора, които не спират да прииждат към Шипка.
Но не мисля, че 3-ти март е най-удачният ден. Не ми е ясно защо денят, в който очите ни са завързани и сме бутнати в лапите на илюзията трябва да е национален празник. Не ми е ясно, защото датите на боевете при Шипка или Плевен, или пък Съединението не са обявени за национален празник. Както и да е, радвам се на младите хора, които искат да празнуват, на тези които си спомнят и изпитват нужда от поне малко смирение. И се надявам, че тази година няма да си разваля празника като се карам с простаци люпещи семки пред храм-паметника на Шипка. Надявам се макар времето да е лощо, че ще има млади хора, дошли за преклонение, а не за кебапчета, дошли да пеят патроитични песни,а не Амет!

Безвремието, в което живеем понякога ме плаши. Преди няколко дни, когато на всяка крачка се тръбеше, че е "денят на влюбените" се запитах колко ли души ще се сетят какво се отбелязва днес... Ясно ми беше, че ще са малко, защото няма какво да се спечели. Няма да има цветя и плюшени сърца, няма да има кутии с бонбони, нито пияни до безобразие тинейджъри.
Днес, когато минах покрай паметника на Апостола в родния ни град усетих само студа и самотата. Чемширът е подрязан, паметника е пометен, а вулгарните надписи с маркери са замазани. Паметника си е на мястото окичен с 1-2 венеца повече, а ръката на Левски е все така протегната, сакаш всеки момент ще промълви "Народе????". Но вече няма нужда от това да се пита къде е народа, нито да се очаква някаква реакция. Защото днес го няма! Човеците са в кафетата на топло, а утре вечер малцина сме тези, които ще стоим да зъзнем там. Умишлено казвам човек, защото хората в днешно време са малко... дори в града на Апостола. Времето е отмило всичко...
А е имало е време, в което цвета на българското общество е тръгвал от подбалканските градчета. Карловци са давали живота си за свободата.
Преди 133 години орди от башибозуци превземат освободеното вече от турско робство Карлово и избиват почти цялото мъжко население. Сечта е била безмилостна. Голяма част от жертвите са от местната интелигенция - учители, свещеници, търговци, лекари. Подгонени от потерята, хората се скриват в храма "Свети Николай", но турците разбиват вратата и избиват до крак мъжете.
А сега карловци пак се бият, но по дискотеките...
Знаете ли, че знамето, с което е открито Априлското въстание е ушито от карловка? Райна Княгиня не била готова със знамето, заради по-ранното избухване на въстането и то било открито със знамето ушито и извезано от Мария, дъщерята на Ганьо Маджарски, един от най-верните сподвижници на Левски.
Но това не се знае ...знаят се новите течения в модата, а почти никое момиче не умее да шие, но знае как да си скъси полата.
"Времето е в нас, и ние сме във времето! То нас обръща, и ние него обръщаме"... стига да има кой да се сети ... и докато Левски е пробудил народа от робския сън, то днес няма кой. Свободата я има, стои си захвърлена в прашните ъгли на идолопоклоническото ни съзнание, потънала в забвение, прашна и захабена!

"Въпрос на воля е да не докоснеш крилата на пеперудата. Веднъж докоснеш ли ги, тя никога няма да може да излети отново..."
Можем ли да преценим дали сме достойни за истинското? Можем ли да го усетим? И ако това е така кога можем да разберем дали преценката ни е адекватна? Когато можем да направим нещо красиво?
А защо винаги търсим красивото?
Напоследък си мисля, че нещата в живота ни ще са още по-красиви, ако излизат изпод нашите ръце. Всичко, което е плод на емоцията е много по-ценно от опакованите, полираните до блясък и напудрени неща. Краските, дори и мрачни, леко грозновати,но все пак взети от нашата палитра са много по-реални.Стойността е важна,не цената. Чудя се дали има хора, които да могат да си признят, че не заслужават нещо, че не е за тях ... И си мисля, че няма. Макар да е много по-лесно да приемеш нещо,което обичаш за красиво, вместо да търсиш нещо красиво, което да можеш да обикнеш. Просто ти трябва куража да вдишаш дълбоко,за да поемеш всички аромати, да докоснеш.

Знам една история за лошо момиче ... Ако днешното ми откровение започваше така, може би щеше да привлече повече внимание, но това не е нужно. Вярвам, че всеки човек има добри и лоши дни, напоследък моите са малко размътени. Има от всичко по много, но именно това ме устремява. Често чета разни мисли и чужди прозрения, над които размишлявам и пиша, анализирайки ги. Но в действителност е важното да можем да ги прилагаме. Ето защо реших да променя нещата в себе си,които не харесвам. Започна като спестявам, да влагам парите си в полезни неща, докато не се сблъсках с два чифта уникални обувки ... и уви, до тук с философията и преходността на нещата, на нуждата от духовно спокойствие, което не зависи от материалните неща. И така това се провали, но пък пред очите ми изникна нещо много по-важно. Животът трябва да се живее като вдишваш, колкото можеш по-бързо,за да не се изплъзне. Да можеш да разбереш какво е животът!
Да видиш цветовете на живота! Толкова са много, но се крият изпод сивотата на ежедневието. Единственото нужно е да прогледнеш. Ще видиш розовото, лилавото, жълтото и всички други цветове и нюанси, на които не знам името!
Да бягаш с вятъра или да гониш облаците, да се смееш със слънцето или да плачеш с дъжда, да се ядосваш с вихъра или променяш като времето, да трепериш като зимата, да се влюбиш в пролетта или да празнуваш като лятото...това е да живееш!