Като малка често съзерцавах звездите. Вечер, когато не можех да заспя,излизах на тересата, лягах на дивана с провесена на обратно глава и ги гледах ... Обичах да се взирам.Да наблюдавам как се мъчат да проблеснат по-ярко от другите. Знаех, че и аз съм като тях, и че някой ден и аз ще заблестя. Почнаха да си нижат вечерите,в които вместо да се просна на дивана имах "по-важни" занимания. Мъчех се да блесна за някого. Мина се време, и като че ли забравих за звездите. Явно съм решила, че съм голяма или просто съм забравила, че съм малка. И така дойде времето, в което вече не ми се и блестеше, в което гледах земята и изобщо не се сещах да погедна към нощния небосвод. И така станах момиче, което нямаше ясна посока. Осъзнвах го, но вече не ги виждах, заради забравата,която ме беше обзела и сълзите,които се прокрадваха в очите ми. Дори да нямаше сълзи, имаше нещо заседнало в гърлото ми, което пак не ми позволаваше да извърна поглед нагоре, а и май не се сещах.
Неясно и за мен от къде се появи нокой, който ми ги върна. Който ми показа светлинките и ми припомна коя съм. С времето премахна праха от съзнанието и душата ми. Внесе и нещо друго, което до този момент не съм знаела какво е.
Преди сама гледах звездите и мечтаех за бъдещото. Сега гледам звездите с усмивка,която не ме оставя, защото знам, че на следващият ден ще мога да го видя ... Ще видя момчето със сините очи. Сините очи, които ми донесоха звезди ...

За начало ... това съм аз. 17 годишно момиче, стремящо се към единство със себе си преди всичко. Но докато го постигна вървя по лакатушещата пътека на живота, която рядко разкрива тайните си, а и не винаги мога да видя с какво ще се сблъскам дори в следващите метри, но може би това ме кара да забързвам темпото си. Понякого останала без дъх от умора, а понякога от красотата, която откривам в хорските очи (надявам се няма да има асоциации, с Нарцис, не виждам себе си в тях ). Наред с красотата обаче се срещам и с много празни очи, които като прозорче ми позволяват да надникна в още по-празните души. В повечето случаи това ме натъжава, но в следващия момент се сещам, че не трябва да спирам за да се оглеждам, а да побързам, за да не изпусна това, което трябва да събера в сърцето си.
Чакайки дните да минат докато напастна пъзела ми се срещам с много парченца. Някои красиви, други не толкова, но никога не се знае кое ще се окаже част от моят пъзел. Надявам се, че в животът ми има повече красиви и цветни, отколкото мрачни краски, но може би след доста време ще се разбере... За сега освен да продължавам със събиранито на парченцата няма какво друго да правя. Надявайки се, че най-красивите предстоят...

Моят шепот ... нещо ново е за мен или по-точно нещо събирано доста време, което вече е готово да се преобрази от шепот във вик.