Събуждане, надигане, оглеждане, часовник ... имам още време, време да открадна. Завивам се, свивам се на топка, и мижа ... спомням се последният трепетен дъх, поглед, допир на длан, прорязващ глас и сенките. Чуроликане на птица, слънчев лъч се провира изпод завивките. Не! Няма да се събуждам, няма да стана и да оставя съня си. Няма. Няма, да усетя студенината в ръката си, далечността в реалността. Няма да усещам отлитането, няма да губя пулса, който до преди малко усещах. Ще го уловя на косъм. Със затичване, разтуптяно сърце, на затаен дъх. Ще го потупам по рамота, спирайки да дишам докато се обръща... Той ли е?
Части от мен ме връщат назад, знам, че там не е моето място. Знам, че няма наше напред, знам, че ... знам, че така само губим и все пак искам да го изкрещя... В едно!