Милиони, тесни и прашни, широки и асфалтирани, задръстени или шушукащи си само с дебели сенки на липите. Толкова много, винаги пресичащи се, понякога рано, понякога късно. Пресичащи се откакто се помниш, или внезапен сблъсък от нищото. Извървени сами или с някого, хванал те за ръка, издърпващ те от канавката или дърпащ те натам. Пресичащи се тепърва или разделящи се, било то физически или само духавно. Изпращания и посрещания, екзалтираност или болка в гърлото, изтръгнати минути, безсънна нощ, страх... от това, че няма да можеш вече да даваш топлината именно на този човек или, че си усетил нечия чужда, но няма да я хванеш. Или само изкривена представа за това, което е било, пречистена от разстоянието и времето. Куфари и сакове пренасящи маските ни или старата кожа. Или бинтовете, за тези, които си позволяват да тръгнат без маска срещу най-непознатото. Вървейки и гледайки многото големи и цветни блокове или малките къщи, със скрити от асма тераса се взираш не в тях, а в себе си. В чувствата, които дълго време не са те завладявали, в погледа след последната прегръдка на добър приятел или на непознатия. Искайки да изкрещиш, че е рано за тръгване... На добър път!