Колко ли богове има по тая земя ...
 Колко ли студ има по тея полета...
 Колко ли напразни думи и стонове...
 Колко ли молитви изречени, когато ничия силна ръка не може да даде опора.
 Колко ли мъка сме събрали... И колко бледи силуети са скитали по калдаръмите  и стъмните склонове на планините. Много са били победите. Много са били и битките. Онези истинските - за земя, за чест, за род, за чест ...
 А ние за какво се борим?
 Борим се да не се пуши в заведенията, където изпиваме пари, с които можем да подадем ръка на някой. Пари, които вместо да се подпъхнат на танцьорката могат да спасят живота на някое от болните деца на България.
 Борим се с жълтата преса, защото тя пише лоши неща и унижава добрите публични личности, като ни оповестява за техните раздели, запои и уголемени атрибути.
 Борим се с дементите, които си гледат домашните любимци в малките апартаменти по крайните квартали, за да си събират лайната на любимчетата в найлонка. Лайна ли написах?
 Борим се за светни тротоари, че критите недъгави се появиха и се оказа, че не могат да се придвижват. Колко неудобно, нали?
 Борим се и с корумпираните господа полицаи, но знаем как е ... с тази заплата как се гледат три деца, които са с абонаментен план с неограничен интернет.
 Борим се за честни хора, които да ни управляват, а тези които си мислят, че сме вече заблудени от купените бюлетени и се смеят наOpen air-а пред Парламента.
 Борим се да си върнем децата, които са избягали да търсят бъдеще. Борим се, ама при кой да ги върнем, при кое? Да ги върнем, за да участват във Вип Брадър ли?
 Борим се ...  Борим се, а като видим новините и даже не ни се плаче. Пияни лекари, надрусани детегледачки, атентати в градския транспорт, бежанци, изнасилвачи, пияни футболисти, глоби от ЕС. Независимо дали е електронно или печатно издание винаги има откъде да изскочи голям надпис ''К*р за Левски'', до който има реклама на сайт за порнографско бельо, но никъде не пише, че момичетата не трябва да си свалят гащичките за две-три водки.
 Не ми се живее в този свят. Нямам място тук. Не искам и да имам. Не искам и ти да имаш. Мъчно ми е. Мъчно ми е, че няма с кой да се борим.
 Дали има вечна любов, дали ще се оправим, дали има универсално лекарство, кога ще открием перпетуум мобил? - Не ни интересува.
 Нали знаем кога ще има промоция на краставици и вазелин в големия хипермаркет до нас.
 Колко ли? Колкото и да са били са прашасали, набутани в ъгъла и забравени.
 И да не забравите за промоцията. Приятно ви с краставиците.

   Майната му на морала ВИ.
 Голям среден пръст за всички ментори, за всички прокламиращи възвишени идеали и ценности. Майната им, защото е крайно време. Майна им на всички, които си пъхат носовете, където не им е работа. Майната й на съседката, която винаги знае къде си и кога ще се прибереш. На всички знайни и незнайни познати, който не са част от живота ти, но трябва да знаят какво се случва с теб и смятат, че са длъжни да го коментират и анализират. На всички, които вместо да погледнат в своята купичка гледат в купичката на другия.

Да се върнем на темата - майна им.
 Няма идеален живот.
 Няма вечен живот.
 Няма и да има.
 И не ни трябва.
 Хора умират всеки ден. Бих могла да се поровя за статистика, но няма нужда. Има определен брой умиращи и определен брой раждащи се - приръст. Милиони всеки ден. И измежду целия този поток от плът си ти. Парче месо, носещо някаква частица висша енергия в себе си. Не знам каква е, не вярвам в Господ или в прераждания, но знам че има извънземни и карма. За извънземните е сигурно, защото те явно виждат колко сме зле и не искат да ни се покажат, за кармата обаче няма как да съм категорична, но все пак вярвам, че съществува. Вярвам, че ни дебне иззад ъгъла, за да ни потупа по рамото или да ни бие един шут. Вярвам, че всичко се връща и не ние трябва да бъдем съдници. Вярвам, че никой не може да влезе в кожата на другия.
 Никой не може да види през очите ти. Никой не може да усети мекотата на коприната, която гали пръстите ти. Никой не може като теб да улови онзи парфюм, който така сластно те е привлякъл. Никой не може да усети как напират сълзите в теб. Никой не може да усети празнота ти. Никой не може да усети неистовото желание, колкото и грешно да е.
Грешно ли казах?
 Няма грешки в живота. Няма неща, които не сме направили както трябва, няма. Има само избори и пътища, по които поемаме, независимо дали ще има някой до нас, който да ни прикрепя или ще тичаме сами.
  Това е нашият път. Това е моят път. Това е твоят път ... и никой няма право да ти казва какво да правиш. Никой няма право да ти казва, как да го вървиш, откъде да минеш, кога да се забързаш и кога да поспреш. Никой.  
  

Приглушени акорди на пиано. Излъскан паркет. Високи тавани. Френски прозорци. Млечни пердета и дебели завеси. Лавици със стари книги, които заедно с мириса на горещо кафе и на свежи цветя  придават един странен, но приятен аромат на стаята. Люлеещ се стол до прозореца. Малка масичка, върху която има малка бяла ваза, която по-скоро прилича на каничка за мляко с изрисуваните си малки розички. Цветята не са от значение.

   Винаги ли знаете колко е часът?

   Винаги ли часовниците ви са сверени?

   Винаги ли знаете къде точно се намирате във времето и пространството?

 Какво ни дава ориентир, какво ни дава свободата да си мислим, че имаме време. Време, за да направим всичко, за което мечтаем. Време, за да случат нещата, когато му е времето.  Време, за да поправим грешките … или да осъзнаем, че няма как да бъдат поправени.

Как да разбера дали да си оставя най-хубавата част от тортата за по-късно? Ако няма по-късно?

 Ако изберем да сбъднем мечтите си, дали точно те няма да ни провалят, дали точно те няма да приберат под дебелия плащ на блясъка  истинското щастие, което сме търсели посредством тези мечти? Винаги въпросителните са повече от точките. Защо ли?

 Защо толкова много искаме емоции? Истинските емоции са навсякъде около нас, а ние сами се крием от тях с идеята, че може да контролираме всичко и да ги получим в точния момент. Поставяме рамки, които не искаме да разчупваме. Позиционираме прагове, които не искаме да прекрачваме. Поставяме бариери, когато искаме да се засилим и да тичаме.

 Вече започвам да се чудя как така всеки е преценил какво иска. От модела на следващия си телефон до типажа, който иска до себе си и отношенията, които си позволява да има. Прекрасно е да си зададем въпроса какво точно искаме, но защо смеем да си представяме граници пред самите себе си, като има толкова много хора, които ще го направят вместо нас …

 Мисля си, че живеем с прекалено ясно съзнание. С прекалено много предразсъдъци и прекалено много време за размисли нас всичко, което ни се случва. Мисля си, че ако има как да „изпразним” умовете и душите си от всички насадени стереотипи ще сме в час.

 Какво общо имаше стаята с вазичката, която прилича на каничка за мляко, заради малките розички на нея ли?  - Така ми дойде, а май споменах, че е хубаво понякога съзнанието да е с поне една идея по-замъглено, макар и от безсъние.

 А кое е твоето нелогично нещо, което ще направиш днес?

    Не вали. Повечето истории започват с нещо, което задвижва зъбците на механизма. Но сега не вали. Дали трябва да се случи нещо друго, за да се задвижат колелцата?
 И ако има нещо, което да  ги задвижи, ако има вятър, който да развее косите пред очите ти, дали ще виждаш по-ясно, дали усещанията ти ще са изострени, дали ще се обърнеш на страни, за да се огледаш или просто ще отметнеш коси? Дали вкусът на солената вода ще те накара да искаш сладко? Дали това да търсиш сладостта е порок или момент, в който забравяш, че трябва да отриваш нови простори, в които да се гмуркаш? Дали ти, дали аз ... Не знам дали пиша за теб или пиша за себе си. Не знам кого питам. Не знам искам ли отговори. Не знам искам ли въпроси, не знам имам ли такива.
Свобода.
 Дали тя няма да ти даде отговор или нови въпроси?
 Нямам глас ... поне днес. Поне телесно. Но мога да викам. Мога да викам с все сила. Мога да изкрещя, че благодаря. Мога да изкрещя, че обичам. Мога да изкрещя, че имам време. Мога да изкрещя, че не ми трябва нищо. И да се чудя какъв е смисълът, но както казва мама идеята е да обичаш. Кога, как защо, за колко време няма значение.

 Можем да живеем без асансьор, защото е по-весело да се гоним по стълбите. Можем да живеем без автоматик, защото е по-добре без да искаме от време на време да се чукнем в нещо, за да осъзнаем къде сме. Можем да живеем и без фризьори, защото понякога е по-готино да сме рошави, а вятъра да брули косите ни и ние да си ходим лежерно рошави. Можем да живеем и без смартфони, защото телефоните с шайба са една идея по-интересни за използване. Можем да живеем и без google, защото има едни неща наречени "книги", които не е зле да отваряме от време на време, за да позволим на фантазията ни да се разходи. Можем да живеем и без лъскави и скъпи обувки, защото с тях трябва да се върви бавно и внимателно, за да не се спънем, а колко по-готино е да си обуем кецките и да тичаме, защото закъсняваме. Можем и без часовници, защото винаги знаем, че закъсняваме, а не е лошо да си даваме душевна почивка. Можем и без партита и дискотеки, защото емоциите не са скрити измежду многото подскачащи хора и силната музика, а в очите на хората срещу нас.
  Можем да живеем и без норми и правила, налагани ни от новият модерен свят, чисто и просто, защото всички тези модерни неща грабят до безбожие от нашата енергия и емоционалност. Всичко е толкова опростено, всичко е толкова близко, всичко е толкова лесно, всичко е с етикет, на който е посочено откъде да се отвори. Има срок на годност, ясно описание на съдържанието и всички подсладители и боклуци, които се крият вътре. И не говоря само гадния чипс, който ядеш вместо черешите от градината на баба ти, а за празните "опаковки", които се разхождат между нас, обути в лъскави обувки, с точни часовници на ръката, с разграфен пълен ден, който минава по план, защото е спестено време, но в същото време е по-празен от безкрая. Спестено време за придвижване, за "прочит" на хората около нас и за размяна на усмивка с разминаващите се по улицата други "опаковки".
 Кислород. Кислород. Кислород ... крещеше измореният, препълнен и същевременно празен мозък на опаковката, която се търкаляше по път. Кислород ни трябва ... за да мислим и да усещаме. За да включим малката кутийка над раменете ни и да си спомним какво е да чувстваме извън опаковките, извън времето и пространството, за да се оттървем от тъпите нормите, на тъпото общество, в което така тъпо сме се набутали. Да живее откраднатото време и с откраднатия кислород, дори само за да имаме време да покажем среден пръст на тъпата съседка, която все надничат през прозореца, за да види дали не изоставаме от обичайния график!

    Ами да ... открих защо сме тук. Открих защо се раждаме. Открих какъв е смисъла да извървим всички тези улици. Открих защо е трябвало да уловим във въздуха всички тези падащи листа. Открих защо толкова много пъти е трябвало да затаим дъх. Открих защо сме падали в снега и сме затваряли очи за секунда, като това ни се е струвало цяла вечност. Открих защо сме поглеждали право в жаркото слънце.Открих защо толкова пъти сме притичвали на червено, макар да знам, че е опасно. Открих защо толкова пъти сме искали красотата на цветята само за себе си. Открих защо сме готови да си тръгнем от мястото, на което сме се родили. Открих защо се предаваме пред насладата, защо прескачаме границата, защо сме готови да се сбогуваме с мириса на любовта, за да усетим страстта на непознатото. Намерих причината защо се чудим как да откраднем всеки един поглед, всеки жест и всяка мимика... за части от секундата.
  Няма нужда от излишни въпроси. Няма нужда от въпроси. Няма нужда и от дрехи, но това е друг въпрос. Открих свят, в който няма нужда от думата "защо".
  При мен вече няма въпросителни. При мен вече няма "защо". При мен има само... копнеж за емоция. Защото ... винаги сме длъжни да опитаме.

В унеса на цялото това мислене и чудене, опитите за намиране на вярната посока и равновесието, от което се нуждаем изпадаме в ненужни мисли. Изпадаме в клишета, които се въргалят около нас, изпадаме в постоянното клише, в което живеем. Няма защо да мислим. За щастието не се мисли. Няма и свидетелски разкази, има само аромати, любими улици или картини, запечатани в съзнанието ни, макар и видени един-единствен път през някой запотен от мисли прозорец.
 Длъжни сме единствено да опитаме, за да знаем ... и да не си задаваме въпроси после, защото понякога е късно да погледнем през запотения прозорец.

 Защото няма да е  запотен... ако ме разбирате.

Стимуланти. Претъпкани лавици, цветни витрини и интересни опаковки. Толкова много продуктово позициониране и обяснения, че точно това е нещото, без което не е ясно как сме живели досега. Толкова много улеснения и неща наготово. Толкова много щастие, в толкова различни кутийки, клубове и лъскави списания, толкова много "истински живот". Толкова голямо интернет пространство и толкова малко място, в което трябва да се побере душата ти.
 
 Толкова много наслада, за толкова малко пари. А колко ли струва щастието?

  Понякога се чудя за какво са ни всички тези нещица, които уж правят живота ни по-лесен, а после ни обвързват с безкрайно много други неща, от които си втъпляваме, че също имаме нужда. Нужда, за да сме по-здрави, по-щастливи, по-пластмасови и по-еднакви.
 Вече можем да превърнем всяка мисъл в реалност. Така че май няма място за мечти. И за свобода, за своите ценни моменти. А щастието е в тръгването "на бързо", когато си си забравил четката за зъби или бельото, когато тръгваш в неизвестна посока, но с добри приятели или пък на най-простичкото и обикновено местенце, но си готов да преоткриеш света точно там, на това до болка познато място. Защото и самотата е там, когато осъзнаеш, че си обкръжен от адски много хора, а си сам. В такива моменти не знаеш къде се намираш, независимо къде си. Но знаеш, че имаш път за извървяване. Това е колкото тъжно, толкова и щастливо. Щастливо, защото порастваш или надрастваш.
  Истината е,че не трябва да чакаш. Чакането е най-изтощителното и празно нещо, най-безтегловното. И пак се връщаме на стимулантите. Този път са други, този път не са материални,а духовни. Такива, които ти дават само въпроси, за които единствено трябва да намериш време,за да си отговориш, за да знаеш накъде си тръгнал. А в момента, в който тръгнеш не ти трябват нито лъскави кутии, нито лъскави и неудобни обувки, нито хубава прическа...
 Трябва само време, за осъзнаеш, че нямаш време. Трябва ти само някой, който да ти каже, че е време за тръгваме ... или сам да го осъзнаеш, без отново да чакаш някой да ти каже какво да правиш, без ограничения и без стереотипи.
  ТИ РЕШАВАШ!

 Влюбена съм, но не казвам в ... какво.
Винаги това признание ме е плашело. Май плаши доста хора. Все пак е доста страховито. Понякога и извратено, естествено зависи в какво може да се влюбите, сега все пак не закачам зоофилите, макар че слънцето е за всички твари по тази Земя. Светът е изпълнен с толкова предизвикателства.. и боклуци. Ако трябва да сме честни, той е пълен с толкова много страх от провал и спотаени викове на смелост, че ни е ужасно лесно да заспим. Изпълнен е с толкова сивотата, с която се сблъскваме, че когато има нещо красиво и истинско ни е страх от него. Страх ни е да не го загубим, страх да го споделим, защото може да го загубим. Страх от чувствата. Страх,защото всичко друго е възвратимо освен думите. Думите, с които се изповядваме и признаваме. Дали ни е страх от човека, на когото го признаваме или от другите хора, или от нас самите? Страх от света? Страх от рая? Страх от удоволствието?
 И в крайна сметка аз се сещам за всички първи пъти, в които някой ми е казвал, че ме обича или аз съм го казвала, но не се сещам за думата влюбване. Излязла е от употреба. Ние направо се обичаме, а влюбването е най-хубавото нещо. Най-хубавата обич. Обич преплетена със страст в един безкрай...
 Това май е раят. Може да е на толкова много места, с толкова много хора. С толкова много цветове, с толкова много аромати, които да те упояват и пренасят в следващия рай. Не знам защо даже не казвам "това е раят", а се прокрадва думата "май" ... Май е защото никога не знаеш какво се случва, а не знаеш ли какво се случва значи ще е истинско и изненадващо. Истината е,че единственото важно нещо е усмивката. Да има кой или какво да ти я причинява. Ако може по няколко пъти на ден. Или на час.

  А аз все пак съм толкова влюбена - в живота. Толкова влюбена,че всеки ден мога да му казвам "майната ти" по 10 пъти, след което да осъзнавам колко съм щастлива...

 Любовта им беше сляпа, свещена и безкрайно дълга. Дълга като часовете, в които лежаха на тъмно и слушаха преминаващите коли по булеварда. Сляпа като очите на дете, което седи пред врата, която няма сили да отвори и гледа дали дръжката няма да помръдне. Свещена като всяка дума, която си разменяха. Не винаги беше любов, не винаги беше разбиране, не винаги лежаха един до друг, не винаги говореха. Седяха и времето минаваше, хората покрай тях също. Всеки път разказваха за новите любовници, всеки път странно и леко плахо споделяха новите истории и това бяха моментите, в които най-много се обичаха. Може би странно извратено, може би глуповато,а може би тогава не се обичаха.  Неясни бяха всички разговори, хаотични, до болка искрени и с притаен дъх.
 Най-странното беше,че никога не лежаха един до друг. Всеки беше сам, на ужасно голямо разстояние от другия, а всъщност близост не им трябваше. Нямаше и да им трябва, тя винаги разваляше нещата. Тя променяше хората, променяше мислите и воплите.
Той всеки път беше различен, а тя една и съща. Не - той всеки път беше един и същ,а тя различна. Вече не се знаеше коя е тя и кой е той. Времето минаваше, а прозорците си бяха същите, цветята бяха различни, ароматите се редуваха,а стъклата не бяха запотени. С времето се изреждаха и картините, в които те позираха по различен начин с различни хора, но винаги беше едно и също. И винаги имаше ден, от който бягаха, за който не искаха да чуят, за да не се сетят колко щастлив е бил. Трудно е да се повярва, че те бяха едни и същи, абсолютно различни хора.

 В този тъмен и самотен град, в тази безкрайно дълга зима всеки има по един някой, който винаги е в него, който го крие под крилото си, който не винаги е един и същ, но се появява,когато му трябва,а всъщност го няма. Няма го,ако нямаш смелостта да го сграбчиш, аз имам силен захват... идваш ли?