Чувствай, докосвай, усещай!

Красота. Нещото,за което твърдим, че не е най-важното, нещото което твърдим, че не е от значение, но винаги гледаме. Има една поговорка "По дрехите посрещат, по ума изпращат", така е и с външността на хората. Няма човек, който да отрече, че ще инстинктивно, когато види две момичета, ще се опита да осъществи контакт с по-хубавото... макар красотата да не беше толкова важна. И това е грешката... общоприетат красота не е най-важното. Тя не е истинска, тя не е чиста. Но по-лошото е,че заради нея ние се подлъгваме и не забелязваме чистат красота- тази на душата,на неподправените емоции, на силните викове и на усмивките, които могат да сгреят сърцето.
Вчера пътувах и гледах птичките. Рееха се над полетата, които бяха плътно завити с дебело одеало от сняг,а отдолу едва се подаваха замръзнали стръкове. Вятърът се гонеше със снега, заскрежените клони на дърветатасе превиваха,а птичките си летяха. Ту кацаха на някое дръвче, ту за малко в снега и пак политаха. Малки и невинни, сиви- малко смачкани от вятъра, красиви. Простичко, но все пак красиво. Не са лъскави, да не кажа невзрачни - сивички. По тях рядко някой се заглежда. Но там е истинслката красота- в нещата, които предизвикват истински емоции. В музиката, която ще те накара да затвориш очи за да успеш да я чуеш истинки, в картината, която ще те накара да се взираш през витринта, за да я огледаш. В истинските приятели, с които ще искаш да подържиш само за минута, за да усетиш, че садо теб.
И докато губим времето си в прехласване по лъскавото, по фалшивото, то красивите моменти се изнизват един по един покрай нас.Но никога не е късно само да се пресегнеш и да откраднеш един за себе си, а ако го споделиш с някого, може би ще стане още по-красив. Чувствай, докосвай, усещай!

Тук съм, отново... доста време ме нямаше обаче. Когато започнеш да обръщаш прекалено много внимание на видимото, на това как искаш да се видиш, на това какво ТРЯБВА да направиш, не позволяваш на истинското да вземе участие в сценария. Забравяш каква е целта, забравяш посоката и се появява момент, в който се питаш "На къде ли беше пътя?!". Пак идва времето за многоточията, времето когато искаш да кажеш толкова много неща, когато даже искаш да крещиш, но не можеш и да промълвиш и дума! Когато толкова много неща напират, че не знаеш кое от тях да пуснеш,а те продължават да бушуват в теб, да се блъскат и да човъркат отвътре. И до тук. Този път няма извод, нещо ново за мен.Няма поука,няма послание, това е. Когато всичко те притиска не казваш нищо, стоиш и чакаш да отмине ... Но все пак съм тук, макар и да не мога да се справя с нещо, това не значи, че не ме бива, напротив! Убеждавам се, че до толкова съм готова да се справя по най-добрият начин. Докато не знам посоката ще правя това, за което още съм сигурна, че е вярно. За лакатушенето и грешките до сега няма да съжалявам, няма да се извинявам, но все пак ...за котката на съседите ми е мъчно! хаха

На ляво, на дясно ... винаги има кой да ти покаже посоката - неговата посока.Всичко изглежда красиво от страни, но знаеш ли колко струва за да се постигне,знаеш ли каква е цената? Преди си мислех,че когато порастна ще науча много неща, ще разбера какъв е смисълът, но май колкото по-голяма ставах нещата се отдалечаваха. Колкото повече се мъчиш да се доближиш, толкова по-далеч е истина. Колкото повече пораствам по-малко изкарствам. А сега на къде? Няма да следвам никого... и аз не знам на къде отивам, но пък ще опитам, защото знам,че когато спра да си почина по пътя ще видя моята следа! Ще знам какво съм постигнала сама, без приятели, без предатели, с гордо вдигната глава и гащи ... малко гаден завършек,но това е истината, всичко май се вътри около това ... F*UCK ON, звездички!

Copy … paste
Това стана основната единица за измерване. „Ах, к`во е яко т`ва, хайде и на моя профил” или „Тая к`ва чанта има, и аз ще си я купя! ”, но когато някой ти спомене нещо за хубаво книга не ти и минава през ум да я прелистиш поне. Имитацията, готовият модел станаха много по-удобни. Не е нужно да мислиш много много ... сору and paste. А това, „приятели мои” е само началото. Все по-често, когато някой прояви дързостта да бъде себе си бива наказан с усмиване от „журито”, а после копиран, малко странно, нали. Започнахме да оценяваме опаковките, а съдържанието остана на заден план. Нали обувките са високи, нищо че косата е изкуствена и има 10 кила грим, все пак „е мега яка”. Всеки път, когата кача нова снимка има коментари, харесвания, а когато публикувам качествена музика, която обаче не звучи от всяка бутка или нещо смислено отзвука се ограничава да минимум ...
И това ще бъде подминато, но това май е по-добре. Тона ми май е ненужен, просто няма кой да извлече поуката. Надали ще са много хората, които ще погледнат под обвивката ... Много са хората обаче, които казаха „колко се е променила” .... естествено не знаят, че просто обвивката е променена, но това няма значение. Без обръщения от типа „ей, мишки” ще ви кажа ... винаги е имало разделение между хората. Не всичко трябва да бъде разбрано и не всичко трябва да бъде харесано от масите. Не те са критерия. Пътя към върха не е един, но не е този, по който поемат всички. Цената да си изправен докато го извървиш е висока, а ударите са много. С каква чанта ще си обаче няма значение, важното е друго. Който има способността да чете, даже не е нужно да е между редовете ме разбра...

Избледнели, повяхнали, забравени, отпратени, невикани, нечакани! Такива стават следите, които си оставил вървейки с тях. Те са били и малката сълза на радост в окото ти и трапчинките по бузите ти. Тези, с които си минавал препятствията.
С тях не е имало врати,които да те спрат. За тях не си затварял и своята.
Но понякога идва време, когато една табелка „Не влизай” не е излишна, премълчаните думи също.Да обърнеш внимание на амнезията си също.
Тя те караше да забравяш грешките. Да не ги записваш, както много пъти си се заричал. Да,не ги пускай ,остави ги на прага!
От днес ще е така. Запиши си и задочно кажи, че вече не заслужават и съжалението, което са печелили с насълзени очи. Не заслужават милостта, която даваше.
От днес адресът е друг, до вчера събирал вехториите, прашасалите книги, грозните и кичозне фигурки купувани от екскурзиите. Събирал аромата на миналото, на
спомените, днес посоката е друга.
Напследък на къде гледаше? Знай, че знамето води народа, а очите показват пътя на тялото. За това гледай напред, без да се обръщаш за някой, защото ако той трябва да е на мястото си ще е до теб, няма да те кара да го търсиш с поглед.

Не се примирявай с навиците, нормите на поведение и клишетата. Бъди това, за което си мечтал. Тичай, не крачи. Викай, не шепти. Отваряй, не се шмугвай през вратите-Бунтувай се, не позволявай да бъдеш пренебрегнат или гласът ти да не бъде чут. Забий торта в лецето на всеки, който го заслужава(и не забравяй преди това да си отрежеш едно парче)!

Детство мое

Намяше жив човек по улиците.От време на време като по погрешка се обаждаше някое птиче, ала не за да зачуролика песента си. Струваше ми се, че измъчено даваше сигнал, че не е изпечено под жаркото слънце.
Щорите бяха пуснати, а само едно прозорче беше отворено. Лежах си на леглото и четях книга, която обаче лесно се изплъзваше от пръстите ми, а погледат ми тичаше през открехнатото прозорче по улицата, привлечен от виковете на леля Ваня: „Иване, кое време стана? Идвай да ядеш и да лягаш.”. Аз прадължавах да чета, но гледах часовника за да не изпусна „Фокс кидс”.По улицата изведнъж стана тихо, погледнах и видях, че е станало три и половина. Затичах се към другата стая и се тръшнах да дивана да гледам. Божи закон си беше всеки ден да се гледа детското. Дали бяха звездни рейнджъри, понита или не знам какво още, нямаше отлепяне от телевизора. Свършваше ли детското идваше ред на дебелата филия, която беше „бариерата” пред вратата. След нея вече нямаше какво да ни спре и тичахме да играем. Връщахме се само за стотинки за топъл хляб от фурната или да си вземем въжето.
До 6 часа бавно се събираше групата. Седяхме доката чакаме да се захлади, а после започваха игрите ... народна, въже, ластик, стълбичка, гоненица, капитане ... даже вече не мога да си ги спомня. След като се наиграехме идваше ред на черешите. Качвахме се, беряхме, ядяхме до пръсване и се цапахми като циганчета ...
Но това беше до едно време. Побързахме да пораснем. Заменихме махалата с центъра,а пейката пред блока с кафенето. Ала детството си не го заменихме,ние го изгубихме. Започнахме да растем прекалено рано. Децата след нас също. И какво спечелихме?
Ах, как ми се ядът днес от тези череше ... Как ми се ще да чакам детското, да нямам телефон, а да ме викат от терасата да се облека. Иска ми се да чувам детските викове по улицата и тези на големите, които се карат, че си ги ударил с топката. Да си ходя до нас с разкървавени колена, и после да тичам обратно при другите. Да ям дебелите филии и да се заплювам последна на жоминка ...

Не мога много неща. Не мога да бъда търпелива или да не прекъсвам хората. Не мога да слушам, когато искам да кажа нещо. Не мога да превъзмогна егото си. Не мога да призная загуба. Не мога да оставя нещата без последната дума да е моя. Не мога ... не можех много неща. Но сега мога. Мога да направя и много други, защото има кой да ми покаже, че това е правилният начин. Има кой да ме сръчка и да ме насочи, а аз не се втурвам да покажа, че мога и сама... защото вярвам.
Преди не се страхувах. Когато нямаш какво да загубиш не те е страх, а се втурваш право напред. Сега обаче поглеждам дали връзките ми са завързани и се оглеждам за нещата, които могат да ме препънат. Вече не мога да криволича, не мога да падам или да се спъвам, защото нося нещо много важно(не не сме двама хах). Нося нещо, което преди 6 месеца той реши да провери дали ще може да ми даде. Нещо, което спечелих с времето.
Вече не ми пречи да чакам 15 минути, защото знам, че ще го видя (това не значи,че ще спра да го удрям с чантата си,че е закъснял).
Вече мисля преди да говаря, но пак от устата ми от време на вдреме се изплъзва "ама, че си кон" хах.Вече почти не си трия бузата когато ме целуне. Вече мога да кажа, че не съжалявам, че опитах защото спечелих ... неговото сърце, а той моето.
20.04.2010

Случвало ли ви се е да пътувате на някъде, но да чувствате, че се връщате назад, вместо да заминавате? Аз пътувам от време на време, но много често ми се случва да се заглеждам в крайпътните орехи. Гледам ги ,а ние профучаваме пакрай тях и едва едва успявам да видя как листата им трептят от вятъра. Тогава усещам нещо ... сякаш същия този ветрец, който разклаща листенцета им кара и нещо в мен да потрепне. Мисля си за неща, които съм загърбила в ежедневието. За хората, които по един или друг начин са далеч от мен. Някои забравени, просто избледнели в съзнанието ми с времето, а други сякаш невидимо напомнящи за себе си.
Винаги съм си мислила нещо ...че независимо от времето или разстояние, което ни дели има едно конче, което може да ни свърже. Този конец води началото си от нещо дребно, в повечето случаи човек даже не знае от къде, но минава през много важни места. А това са сърцата . Сърцата на приятелите. Сърцата, които карат и твоето да бие по-бързо. Сърцата, които независимо от километрите остават свързани с теб.
Та ... когато пътувам си мисля за нишките, които излизат от сърцето ми. Водещи в най- различни посоки, към коренно различни хора. Често се натъжавам за разстоянието,което ни разделя, но пък се радвам, че сърцето им е на едно конче от мен. Често „дърпам” кончето си за да могат да усетят, че ги чакам. Било то до Лондон, Чикаго или просто до блока на сот-а им сигнализирам.
Преди често се питах дали усещат нишката, но вече знам, че е така. Защото след всяко подръпване, и мен нещо ме жегва, стопля ме и ме кара да се ослушам, защото ми се струва че чувам тяхното „обичам те”...

На М. и К.

Като малка често съзерцавах звездите. Вечер, когато не можех да заспя,излизах на тересата, лягах на дивана с провесена на обратно глава и ги гледах ... Обичах да се взирам.Да наблюдавам как се мъчат да проблеснат по-ярко от другите. Знаех, че и аз съм като тях, и че някой ден и аз ще заблестя. Почнаха да си нижат вечерите,в които вместо да се просна на дивана имах "по-важни" занимания. Мъчех се да блесна за някого. Мина се време, и като че ли забравих за звездите. Явно съм решила, че съм голяма или просто съм забравила, че съм малка. И така дойде времето, в което вече не ми се и блестеше, в което гледах земята и изобщо не се сещах да погедна към нощния небосвод. И така станах момиче, което нямаше ясна посока. Осъзнвах го, но вече не ги виждах, заради забравата,която ме беше обзела и сълзите,които се прокрадваха в очите ми. Дори да нямаше сълзи, имаше нещо заседнало в гърлото ми, което пак не ми позволаваше да извърна поглед нагоре, а и май не се сещах.
Неясно и за мен от къде се появи нокой, който ми ги върна. Който ми показа светлинките и ми припомна коя съм. С времето премахна праха от съзнанието и душата ми. Внесе и нещо друго, което до този момент не съм знаела какво е.
Преди сама гледах звездите и мечтаех за бъдещото. Сега гледам звездите с усмивка,която не ме оставя, защото знам, че на следващият ден ще мога да го видя ... Ще видя момчето със сините очи. Сините очи, които ми донесоха звезди ...

За начало ... това съм аз. 17 годишно момиче, стремящо се към единство със себе си преди всичко. Но докато го постигна вървя по лакатушещата пътека на живота, която рядко разкрива тайните си, а и не винаги мога да видя с какво ще се сблъскам дори в следващите метри, но може би това ме кара да забързвам темпото си. Понякого останала без дъх от умора, а понякога от красотата, която откривам в хорските очи (надявам се няма да има асоциации, с Нарцис, не виждам себе си в тях ). Наред с красотата обаче се срещам и с много празни очи, които като прозорче ми позволяват да надникна в още по-празните души. В повечето случаи това ме натъжава, но в следващия момент се сещам, че не трябва да спирам за да се оглеждам, а да побързам, за да не изпусна това, което трябва да събера в сърцето си.
Чакайки дните да минат докато напастна пъзела ми се срещам с много парченца. Някои красиви, други не толкова, но никога не се знае кое ще се окаже част от моят пъзел. Надявам се, че в животът ми има повече красиви и цветни, отколкото мрачни краски, но може би след доста време ще се разбере... За сега освен да продължавам със събиранито на парченцата няма какво друго да правя. Надявайки се, че най-красивите предстоят...

Моят шепот ... нещо ново е за мен или по-точно нещо събирано доста време, което вече е готово да се преобрази от шепот във вик.