Имаш ли грозен пуловер, който е във фитили, но не даваш на никой?
Аз нямам и не искам и да имам. Хващам се обаче, че не искам нещо вече, но не си го давам, не го пускам, не отпускам възела и не давам да си поеме въздух ... дано някой познат не умре от задушаване, че след тези редове знам на къде ще са отправени подозренията. Както и да е.
Притежание на емоции, на моменти и на предмети. Веднъж изминала всяка секунда, всяко дихание, всеки поглед бива запечатан и е готов да бъде протрит от прелистването на тежкия кафяв албум с оризова хартия между страниците. А ние искаме да си ги протъркаме, сами... Да усетим тихия парфюм и да помиришем прегръдката в гръб, когато си се облегнал на любимата си възглавница и гледаш през прозореца, да я усетим след като сме си я спомняли толкова пъти, че вече не помним дали си я припомняме или сме я сънували, или просто сме я мечтали. И няма кой да попитаме, тя си е наша и не я споделяме.
Всеки има мечти. Всеки има копнежи. Всеки има желания. Всеки има блянове. Те зависят от това, което можем да усетим и искаме да докоснем. Дали ще бъдат споделени или не все пак са си наши. Дали и други ще ги искат, дали други ще ги изпуснат не зависи от нас, нито има значение. Поне не и за нас.
Дали ще мечтаем за прегръдка, за която мечтае и новият съсед, който не си виждал никога, но спи през една стена от теб. Дали ще искаме да ни гали топлия вятър, който не сме разбрали, че се е завърнал, защото не сме отворили прозореца. Дали ще получим това, за което мечтаем зависи само то нас. А мечтите са тук за да се сбъдват, за да правим необходимото те да ни изскочат случайно от някой вход и да ни препънат с крак.
Сбъдват се. А ангелите летят, когато е тъмно, когато е прекалено студено. Защото тогава всички спят, всичко освен мечтателите.Освен готовите да прегърнат мечтите си.