Лайна намазани в любов

Независимо на какви касти ще бъде разделено съвременното общество за всяка една от тях общовалидно ще е определението - консуматори-лайнари. Принудени от заобикалящата среда, от нуждата от наплескване и замазване, от изпъкване в цялата тази шарения се мъчим да запълним празнините, купувайки всевъзможни глупости.
Това беше разговорната част, но като един (все още не) виден (но надявам се бъдещ) филолог би трябвало да кажа, че екзистенциализмът отсъства от трапезата на обикновения човек, колкото и претъпкани със смисъл и проницателност да са чаените масички на великите АНАЛИзатори и критици на съвремието. Истината е,че колкото сме разноцветни, толкова и различно грозни са краските ни. Багрите, които ни заобикалят са мрачни, смразяващи и каращи те да ги подминеш, без да се замислиш колко красив е денят, защото все пак са омазани с фекалии. Няма и кой да плисне кофа с оранжева боя и да всее малко грозен, но все пак цветен хаос, или да замаже лайната.
До толкова сме погълнати от желанието за поглъщане, че не разбираме кога то идва отвътре и кога "ни е казано", че имаме нужда. До толкова всичко е замъглено, че даже не усещаме да имаме проблем със зрението. До толкова всичко е опредметено, че не искаме да украсим и да разпръснем цветни петна в мечтите си.
Дразнеща е наглостта, с която твърдим, крещейки, че е време да получим това, което искаме. Дразнещи са капризите на белия фон, върху който няма отпечатъци, а само петна от избърсани ръце и миризма на манджа. Дразнеща е клоаката, в която се е превърнало обществото. Дразнещи са и труповете, които някак си ни засенчват и са иззели правото да изобретят нещо преди нас. В България всичко е дразнещо, сиво и омазано с фъшкии. Доста синоними на изпражнения ми идват на ум говорейки за обкръжаващата гняс.
Вече не се чудя и не започвам изреченията си с "Чудя се.. '' Няма и да питам неща като "Кога изгубихме вкусовите си рецептори и усещането за истинска топлина?'' или пък ''Кога започнахме да намираме удоволствие само в нещата, които ни залъгват, че получаваме такова?"
Колкото лакоми станахме, толкова и ненаситни... и единственото нещо, което носи истината в себе си е още по-омазано...
"...Сегашният човек виси в нищото и бълнува, че обича. Да, за секунда успява и това е последната жива надежда. Не се шегувай с тази последна надежда за любов. Не се шегувай с това, за което си създаден."

Пътуване, пренасяне... Схема на пакетирането. Багаж за събиране. Подреждане и подбиране, смотан опит за побиране на всичко. Прецизен списък или хаотично наблъскване на всичко, което ти се вижда приемливо за помъкване. Сакове, пътни чанти, куфари за пакетиране на животът ти. Безброй торбички и кутии, от които изскачат спомени, допири, усещания за изгарящ студ и смразяваща топлина.
Винаги се сещаш накрая за най-важното. Поглеждане за последно и мисълта, която се прокрадва и ти казва "Трябваше да си вземеш по-големият куфар"И в крайна сметка отново си без четка за зъби и гащи.
Багажът е като притежателя му. Един е прилежно подреден,пренасящ всичко нужно. Друг е толкова разбъркан, че изобщо не знаеш какво има вътре. Има и средно положение. Наблюдава се при хората ,които са толкова прилежни, че решават да проверят дали не са забравили нещо и дори всичко да е било наредено, това се променя рязко. И сега за хората с празни куфари- най-трудните за преместване. Задушаващата тежест да не можеш да вдигнеш празнотата. Да ти е странно да си тръгнеш от някое място, дори и без да оставяш нещо там, нещо заради, което да можеш да се върнеш. Странното чувство, че нищо не те задържа, което колкото те освобождава толкова те и плаши.

Ритуализацията при преместването не трае дълго, това е моментът в който се замисляш дали имаш място за още една рамка и дали ти трябва запечатаният спомен или искаш да притваряш очи, протягайки ръка за да приклещиш далечното усещане. Единственият проблем е, когато не можеш да вземеш сърцето си със себе си. Когато няма куфар, който да го прибере, когато няма килер, в който да бъде забутано, когато няма как да го изтръгнеш от ръцете на човека, в който е попаднало.

Стълбовете стърчаха като исполини в полето, а ниската трева подскачаше като че ли клатеща се и мъчеща се да хване ритъмът. Привидно беше поредният тих есенен следобед. Трите дървета в полето, които се спотайваха зад един от стълбовете се люлееха, прекършвайки клони, танцувайки неуморно с ветровете, изпращайки последните си златни листа в прегръдката на зимата.
Октомври. В средата. Нито достатъчно вледеняващ, за да те откъсне от мислите ти, нито достатъчно топъл да те обгърне и поеме в прегръдките си, а ти да трепериш от захлас. Танцуващи хора по улиците, привидно бързащи за някъде, прескачащи локвите и бързайки да пресекат. Силуети изскачащи от всяка пряка. Силуети, които с приближаването се оказват хора с червени носове и насълзени от погалването на вятъра очи. Ръце. Длани, търкащи се една в друга и спонтанни подскоци след непредвидената среща с някоя малка локва. Танцуващи плочки и непознати погледи.
Подгизнало и мокро, една идея по-сиво и каращо те да се сгушиш на топло ежедневие. Сивотата, която цари навън и те кара да се сгушиш между цветните чаршафи с чаша чай, която да разлееш и да трябва да ставаш да пускаш пералня, ако успееш да разгадаеш как работи естествено. Оказва се, че нямаш прах за пране и отиваш до магазина. По пътя покрай теб минават премръзнали хора, които надали ще видиш пак, ако изобщо ги погледнеш. А какво става, ако гледаш? Коя ще бъде спирката, дали посоката и целта ще са същата? Естествено, че не. Граби, кради, тичай, спъвай се( задължително!) и превързвай раните! Ходи с насинени колена и съдрани ръце, катери се ... дори по дърветата, защото никога не знаеш каква гледка ще се открие от там. Търси хълмовете, по които ще се прекатури животът ти. И гледай. Гледай в очите, в насълзените от студ, и в просълзените от щастие. Гледай, гледай ...
Харесвам кратките неща. И писането ми е такова. Вдъхновенията ми се подават набързо и за кратко. Без фетиши и стереотипи. Без сравнения. Без давност. Защото са моментни и тотално категорични. Оставящи краските на деня, през който съм преминала или сънищата, които са ме замаяли. Без монтаж и ретуш, без да трия след време.
Никога не знаеш коя точно е спирката и колко време ще чакаш автобуса, нито дали ще те отведе в правилната посока. И макар да ме мързи да си направя сандвич, не се уморявам да се озъртам тук-там. Току-виж някоя неочаквана усмивка те озари... или си спестиш едно спъване.

Ashes and snow

Записвам си всички! Листчета, тефтери, бележки в телефона, надписи по ръката(при спешен случай) и цветни листчета залепени по гардероба и все пак ... никога не знам какво се случва и винаги съм забравила нещо! Въпреки това опитите ми да запазя всички идеи е толкова болезнен, колкото и ядосването след като съм осъзнала, че опитът ми за визуализация на липсващата бележка е неуспешен. Частична визуализация ... За? Непълна, незадоволителна и оставяща гадното чувство, че не стига... Душевен монолог или диалог с някой измислен събеседник. Предметна подреденост - израз на душевна бъркотия. Красноречие на места за лирически отклонения и още и много не на място неща, които ме карат да се чудя какво липсва ... освен бележката с думата, която ме е изпратила в поредния коловоз, водещ до невероятни нощни прозрения. Започвайки да пиша, с лекото притваряне на очи и опит за поредна визуализация обаче темата, която изниква е тази, която така или иначе не ми излиза от главата ... и тук се появява осеняващото чувство! Естествено не се сещам за думата написана на листчето, но се замислям за избора на тема. За това как всеки избира начина, по който да гледа на света. Избора, който стои в ръцете на всеки е толкова потресаващо голям, че всяка една грешка изглежда толкова по-незначителна. И толкова по-голяма, заради безброй много пукнатини, които си можел да замажеш преди да трябва да се гради на ново. Всичко, което те спъва изглежда толкова малко. И лишено от смисъл. Всичко ординарно става алогично. И всичко, към което се стремим се оказва поредната спирка. Аshes and snow

Влюбване-политане-прелитане над високи сгради и спъване в малки камъни ... красиво и неочаквано, изненадващо и плашещо пъстро. Отново, пак толкова истинско, колкото предното! Допир!Бавно пристъпване, плаха усмивка и бърз поглед, мъчещ се да обходи всичко, но още при първото премигване сякаш нещо заслепява и не усещаш откъде си минал. Пак, пак истинско и пак каращо те да не отлепяш поглед. Пак дебнещо от нищото. Стълби, изкачване и усмивка на вратата. Неудобство, плахост. Напрежение и онова нещо в корема, което колкото плаши и кара и краката ти да треперят, толкова чакаш. Пиано от горния етаж, което сякаш лъкатуши, а не свири. Още една плаха усмивка. Още едно пиано(това обаче е електрическо и за малко да го бутна). Тръпка! Прокрадва се иззад непознатият ъгъл, зад брезите, които те гледат през прозореца. Да- отново, пак! Пак истинско, пак влюбване! Пак в неразгадаемото и непознатото изниквало пред теб! Чувство като в съня ти, когато си се уплашил от нещо, но не можеш да изкрещиш. Трепетен вик от екзалтация, толкова силен, че не можеш да извикаш. Влюбване в избора, влюбване в грешката и в най-неочакваното решение. Влюбване в собственото твърдоглавие и хвърлянето в нищото. Нищото, което дава такъв заряд, че кара усмивката да залепне за лицето ти. Влюбване в смелостта да направиш това, което сърцето ти крещи. Платонично, но в същото време опредметено, сиво и мрачно, с мирис на гевреци и смог. Във всяка една сграда, това е. Уцелил си пътя сам. Може би на пръв поглед всичко звучи малко меланхолично, но именно това е нещото, което ни обягва - влюбването в непредсказуемите плесници и завои в живота. Това е любовта- грабене и разпръскване с пълни шепи, и усещане на топлината на нечия ръка, дори и на сън :)