Пореден урок, било то по спелуване или по живот.
Странно е как неща, които обичаме ни карат да бягаме, а такива, които не сме успели да докоснем ни теглят най-силно.
Духовен опортионизъм.
И сън, в който на някоя пейка забравяш розата, която с години си чакал.
Раздяла, която си очаквал да бъде среща, а се е оказала забравена бяла роза.
Много неща в този блог отидоха към "чернови" в последно време. Там им е мястото или последните ми дни ме накараха да вярвам, че секция "недонаписано" са отредени за моите думи.
Там, защото има избори, земетресения, глад и кризи, а аз се научих да се саморедктирам.
Страшно е да се саморедктираш, защото точно когато оправиш и ошлайфаш всичко вече е безполезно и празно.
Сънищата обаче не се редактират, а тях ги има.
Ако сами решат да дойдат.
В тях войната е неприлична, а сексът е свят.
Не като дните, в които живеем.
Ако войната не беше свята, а сексът не беше неприличен, тогава и изборите и сънищата можеше да са различни и да има смисъл от редовете тук.
И тогава се появява въпросът:
При толкова война, избори и секс, не са ли сънищата единственото нещо, което сами всъщност сме си избрали и има ли смисъл от тези ежедневни избори, ако те не ти оставят сънища?
