Не е грешка в цитата. За тъгата ще си пием и ще си пишем. Между пием и пишем стои само една буква, дали е случайна заигравка няма кой да ни каже... Та пиша за тъгата. За онази - притаената, която се е скрила, ама вече не знаем и ние къде да я търсим. За спотаената тъга, която наднича иззад ъгъла и за тази, която се прокрадва покрай ъглите на целия ни кръгъл свят. За тъгата, която ни се е настанила в душите. Някъде надолу, където не можем да разсъждаваме кога ще започне следващата война и кога най-накрая ще се оправим, а просто се сещаме какво е било.
За тъгата на всички, които осъзнават, че я намразихме тая държава. За всички, които от мъка се мъчат да разграничат Държава и Родина, за да не могат да признаят пред себе си, че искат да избягат от всичко. За тая тъга, която те кара сам да се мразиш, че не си избягал и за всички тея, които не са избягали, а там уж ги чака нещо по-добро и за съжалението към тея, които избягаха, за които ти е мъчно, че са сами и в последния си дъх ще я търсят тая земя. Земя пълна с поля и лозя, с чисти очи и мръсни длани, които ще те измъкнат от най-дългокия ров и ще построят най-високия зид, за да те предпазят и да спасят пламъка ...
Защо не сме щастливи ли?
- Защото не сме глупави.
Защото сме се борили, защото толкова сме се борили, че още се задъхваме от цялата тая мъка по поемане на дъх. Поемаме го, ама вдишваме и съвремието - това, в което се налага да трептим от всеки повей на големите и да осъзнаваме колко сме малки или колко малки са ни казали, че сме...
Никога не сме били малки, никога няма и да бъдем, колкото и да ни го повтарят. Ние имаме място тук. Ти имаш място. Аз имам място. А нашата земя е на най-хубавото място - на нашето място - на мястото, на което сме вдишали първи глътки въздух, на мястото, на което сме проплакали, на мястото, на което майчина ръка ни е погалила за първи път.
За какво беше всичко това ли? Какво исках да ти кажа?
И аз не знам. Май е за тъгата. За тъгата, която те кара да го проклинаш това място, че те кара да бягаш, а така ти е захванало сърцето, че сякаш къса нещо от нещо при всяка крачка, която се мъчиш да направиш, за да се отдалечиш.
Или може би... заради облаците, които ще си познаеш.
