Колко забравени неща има по тоя свят, Боже...
Ако не е с това обръщение не е толкова епично, иначе не бих го ползвала.

Стръмни пресечки.  Дупки, които сме знаели наизуст и изведнъж сме забравили, а сега сякаш никога не ги е имало. Животът си тече, редуват се залези и изгреви. Срещеме безброй усмихнати и тъжни лица по улиците. Часове прелитат, а минути се разтягат във времето. Върху голите клони неусетно се настаняват красиви цветчета. Разбрахте ме.

...а ние сме накъде там.

Някъде във времето и пространството. Без парашут, без копче за пауза или за връщане на момента. Без пищов в джоба и без идея, че ще паднем точно от това дърво. Разхождайки се с ръце в джобовете, подминавайки олющените фасади, влачейки винаги белезите си. Не усещаме как мислите ни са винаги различни, но в крайна сметка са все едни и същи - за нещо, което няма да помним като скапаната дупка пред нас.

Исках да кажа нещо, ама май няма да си го призная. Започвам да се чудя дали забравянето е двустранен процес, дали всичко е преходно и с цел да ти даде урок, който да приемеш, а после да продължиш по пътя си ...Започвам да се чудя колко вечна е вечността и колко черно е бялото. Колко силно ни пречупва това, което ни се случва и дали някога бихме могли да знаем има ли изобщо нещо истинно и вечно ...


Вертикалната чертичка премигва ... може да бъде написано още нещо. Чудя се за бая неща тази вечер. Ама май единственото, за което ще споделя е, че се чудя къде са ни духовните тефтери.
Дали докато тичаме изпод мишниците ни не изпадат страници с историите ни? Такива, за които не помним къде са паднали, нито какво е имало на тях.

Мир вам

Днес/вчера не честитих празника в социалната мрежа. Не отбелязах и 18-ти февруари, не коментирах и 14-ти, за Коледа не написах нищо. И за Нова година. И он-лайн прошка не поисках. И снимка как съм облечена преди да изляза не си пускам. Силно се надявам така да бъда тотално отхвърлена от технологичното ни и осакатеното общество.

Всичко стана много чекнещо се и леко прозаично. Няма го гонето. Онова гонене, което те кара да се чудищ къде е той, какво прави, дали мисли за теб... Е,сега на всеки 3-4 часа разбраме кой къде си яде супата, на кого му липсва морето и кой се възмущава от разголените момичета по чалга заведенията или какво е времето. Последното е полезно, все пак не всички имаме прозорци. Истории обаче не виждам, или поне не и такива, които се разказват.

Историите, които се намират по стръмните и тесни улички, които делят света ни на две.На два свята, които се преплитат и ни оплитат всеки ден. Поглеждаш нагоре и виждаш лъскава банкова сграда. Поглеждаш надолу и виждаш скелета на порутена стара сграда, "скрита" от порнографски плакати на чалга заведения.
Два свята.
Две лица.
  Отражение на самолет в излъсканите прозорци. Отражение на излитащи/прелитащи мечти и безброй истории в движение. Истории за щастие, за тъга, за любов, за печал, за погубени надежди и намерени усмивки. Истории, които не можеш да оставиш неразказани. Истории, за които не можеш да не попиташ. Такива, за които те е страх да слушаш, но нещо в теб напира и ти подсказва, че без въпростите ти няма да се мине. Въпроси, които ще накара разказващия сам да се запита за какво или за кого ти разказва, защо го прави и на теб ли разказва или тайно се връща в мислете си, опитвайки се да улови едно точно определено ухание. На любовта, на детството или на дома.
 Историите не се разказват, те не се посрещат и не отминават. Те са част от съществото ни, въпросте също. Прекалено много слушаме. Слушаме тези, които ни казват кое е модерно и кое как трябва да се направи, но не се и вслушваме, а най-лошото е, че виждаме прекалено много.

Всичко е шарено, със срок на годност и етикет с цена. Ние сме консуматори, които биват изконсумирани и изнасилени духовно от системата. С въпроси обаче, все нещо се показва иззад ъгъла. Дали е прошка, патриотизъм или любов, то e на улицата. Чака те под дъжда, седи на пейката в парка или ще се блъсне в теб на пешеходната пътека ... в реалния свят.