Безвремието, в което живеем понякога ме плаши. Преди няколко дни, когато на всяка крачка се тръбеше, че е "денят на влюбените" се запитах колко ли души ще се сетят какво се отбелязва днес... Ясно ми беше, че ще са малко, защото няма какво да се спечели. Няма да има цветя и плюшени сърца, няма да има кутии с бонбони, нито пияни до безобразие тинейджъри.
Днес, когато минах покрай паметника на Апостола в родния ни град усетих само студа и самотата. Чемширът е подрязан, паметника е пометен, а вулгарните надписи с маркери са замазани. Паметника си е на мястото окичен с 1-2 венеца повече, а ръката на Левски е все така протегната, сакаш всеки момент ще промълви "Народе????". Но вече няма нужда от това да се пита къде е народа, нито да се очаква някаква реакция. Защото днес го няма! Човеците са в кафетата на топло, а утре вечер малцина сме тези, които ще стоим да зъзнем там. Умишлено казвам човек, защото хората в днешно време са малко... дори в града на Апостола. Времето е отмило всичко...
А е имало е време, в което цвета на българското общество е тръгвал от подбалканските градчета. Карловци са давали живота си за свободата.
Преди 133 години орди от башибозуци превземат освободеното вече от турско робство Карлово и избиват почти цялото мъжко население. Сечта е била безмилостна. Голяма част от жертвите са от местната интелигенция - учители, свещеници, търговци, лекари. Подгонени от потерята, хората се скриват в храма "Свети Николай", но турците разбиват вратата и избиват до крак мъжете.
А сега карловци пак се бият, но по дискотеките...
Знаете ли, че знамето, с което е открито Априлското въстание е ушито от карловка? Райна Княгиня не била готова със знамето, заради по-ранното избухване на въстането и то било открито със знамето ушито и извезано от Мария, дъщерята на Ганьо Маджарски, един от най-верните сподвижници на Левски.
Но това не се знае ...знаят се новите течения в модата, а почти никое момиче не умее да шие, но знае как да си скъси полата.
"Времето е в нас, и ние сме във времето! То нас обръща, и ние него обръщаме"... стига да има кой да се сети ... и докато Левски е пробудил народа от робския сън, то днес няма кой. Свободата я има, стои си захвърлена в прашните ъгли на идолопоклоническото ни съзнание, потънала в забвение, прашна и захабена!

"Въпрос на воля е да не докоснеш крилата на пеперудата. Веднъж докоснеш ли ги, тя никога няма да може да излети отново..."
Можем ли да преценим дали сме достойни за истинското? Можем ли да го усетим? И ако това е така кога можем да разберем дали преценката ни е адекватна? Когато можем да направим нещо красиво?
А защо винаги търсим красивото?
Напоследък си мисля, че нещата в живота ни ще са още по-красиви, ако излизат изпод нашите ръце. Всичко, което е плод на емоцията е много по-ценно от опакованите, полираните до блясък и напудрени неща. Краските, дори и мрачни, леко грозновати,но все пак взети от нашата палитра са много по-реални.Стойността е важна,не цената. Чудя се дали има хора, които да могат да си признят, че не заслужават нещо, че не е за тях ... И си мисля, че няма. Макар да е много по-лесно да приемеш нещо,което обичаш за красиво, вместо да търсиш нещо красиво, което да можеш да обикнеш. Просто ти трябва куража да вдишаш дълбоко,за да поемеш всички аромати, да докоснеш.

Знам една история за лошо момиче ... Ако днешното ми откровение започваше така, може би щеше да привлече повече внимание, но това не е нужно. Вярвам, че всеки човек има добри и лоши дни, напоследък моите са малко размътени. Има от всичко по много, но именно това ме устремява. Често чета разни мисли и чужди прозрения, над които размишлявам и пиша, анализирайки ги. Но в действителност е важното да можем да ги прилагаме. Ето защо реших да променя нещата в себе си,които не харесвам. Започна като спестявам, да влагам парите си в полезни неща, докато не се сблъсках с два чифта уникални обувки ... и уви, до тук с философията и преходността на нещата, на нуждата от духовно спокойствие, което не зависи от материалните неща. И така това се провали, но пък пред очите ми изникна нещо много по-важно. Животът трябва да се живее като вдишваш, колкото можеш по-бързо,за да не се изплъзне. Да можеш да разбереш какво е животът!
Да видиш цветовете на живота! Толкова са много, но се крият изпод сивотата на ежедневието. Единственото нужно е да прогледнеш. Ще видиш розовото, лилавото, жълтото и всички други цветове и нюанси, на които не знам името!
Да бягаш с вятъра или да гониш облаците, да се смееш със слънцето или да плачеш с дъжда, да се ядосваш с вихъра или променяш като времето, да трепериш като зимата, да се влюбиш в пролетта или да празнуваш като лятото...това е да живееш!