При сравнението на представата за света на Платон и Аристотел има леко разминаване. Платон е гениален, Аристотел също, но си противоречат. Противоречива е идеята ми за любов. Но знам, че не е сън, защото май съм я виждала. Или поне парчета, жалко че нямам идея къде е тиксото.  Преди време реших, че живота ми е пъзел и ще събирам парчетата доста време, но щом съм го осъзнала съм на прав път. Тогава обаче не знаех колко време ще отнеме, и сега не знам. Виждам обаче колко време отнема напасването, разтурянето, но поне за премоделиране не губя време. Как се напасват съдби, как се напасват картини?
  Не знам кой си. Няма и да разбера, чети си. Само не пиши "К*Р" накрая. Не знам имаш ли отговори. Не те питам обаче. Чакам ти да си зададеш въпросът, не защото те питам, а защото искаш отговора. Дали ако можеш да вземеш блажна бяла боя или малка сива гума ще я използваш?
      Монтаж на спомени?
 Аз съм против замазването. Не искам запълване на дупките от коршумите. Поне аз, за Цеци Красимирова не знам. Кофти хумор, извинявам се. Преди година се заговорихме с един познат (вече в списъка с боклуци) относно емоциите, които пренасям върху определени предмети, като по-специално ставаше дума за музика. Не се сетих за песен, с която да свързвам даден човек или случка. Е, вече не е така. С него свързвам една, добре че беше глупав пролетен хит, който бързо отшумя, както и въпросният човек. Какво правим обаче с евъргрийните? Какво правим с връхлетелите ни, които трудно отлитат от ума ни? Знаете ли какво? -Слушаме си ги и им се радваме. Естествено давам отговор само за песните, за другото вие си знаете.
 Сега да си дойдем на думата. За претапицирането. Някой пита ли за наденицата? И да пита аз не знам нищо за нея. Whatever, та ...животът ни е диван. Ние преценяваме дали да сложим отгоре му цветни възглавнички или меко одеало, в което да се сгушваме. Ние решаваме дали ще претапицираме, заради едно петно или ще се опитаме да го изтъркаме, дори да се озорим. Ние решаваме на кого ще дадем да седне на дивана ни, където да ни прегърне или да го нацапа. Ние седим на дивана и чакаме сродната си душа.
Сродна душа. Две думички и една голяма идея.

Предния път попитах дали имаш червен космат пуловер, с който не можеш да се разделиш. Или не беше червен, май не беше и космат - няма значение. Днес ще попитам друго. Та ...
Какво правиш, когато осъзнаеш, че прегръщаш?
Не знам ти какво правиш. Ама и аз не знам. С дъжда е по-лесно. Ако искаш да те намокри си чупиш чадъра и продължаваш без него, ако не го чуваш отиваш и сядаш до прозорец, под който има ламарина и дъжда е готов да танцува за теб. Ами как ти се приисква да усетиш цъфналите цветя, когато си забравил, че миришат? Когато си свикнал да ги виждаш само през прозореца и упойващата миризма се е изпарила някъде назад в съзнанието ти.
Обичаме ли вече? Притежаваме ли любовта? Опредметяваме ли я? Дали вече не притежаваме хората и не обичаме предметите? Алиса ли е в Огледалният свят или ние? Защо не се задоволяваме с малко топлина? Тя вече и без това е дефицит...
А защо сме сред най-тъжните хора в света? Дали защото не се обичаме или защото по-трудно можем да си купим предметите, които да обичаме? Защо винаги питам толкова? Дали с питане се стига до Рим, а до щастието? Къде е Валхала, а има ли за какво да се умре? Защо губим живота си в задаване на грешните въпроси? Защо губим живота си във въпроси? Все тая ... отговорите си ни връхлитат, дори да не смеем да попитаме на глас ...

Зелени очи(произволно), дълбоки погледи, виждаш как уж водейки друг разговор се обръща и се смее на това, което си казал. И да май се усеща без да сте си казали дума.

Резки сблъсъци. Това е всичко. Засичане на погледи и плахо хващане за ръка. Непознат аромат и топлина идваща от непозната гръд. И да, пиша по-рядко, защото се пише със сълзи в очи или с пеперуди в стомаха. Когато винаги си мечтал да си като другите виждаш, че няма да стане, виждаш че те пък мечтаят да са различни, но и това не може да стане. Мечтаят да имат палитра, в която да плескат и цапотят с различни краски, а ти мечтаеш да изхвърлиш своята за една смотана прегръдка като тези, които имат те.
Защо я няма ли? Защото истинските неща са малко и трудно се откриват,стават неочаквано и когато си на лов за тях трябва да приемеш, че можеш да се окажеш плячката.
А защо не помниш какво е да прегръщаш? - Защото ловният сезон не е започнал.