Статуси в социалната мрежа, гневни коментари и лавинообразната поява на изображение с трикольора с изтъркания надпис "България над всичко", които никой не взема на сериозно... и много неграмотни псувни на латиница. Браво, БЪЛГАРИНО! Браво, но къде беше, когато децата се мъчехме да те подсетим кои са личностите, които знаеш само от името на някоя улица/булевард или институция?! Къде беше, когато ние хлапетата събирахме дрехи за децата сираци? Къде беше, когато половината младежки организации в страната бяха закрити, заради "съкращения" на бюджета и нужда от увеличаване на имуществото на кметовете?! Къде беше, когато се отнемаше бъдещето на децата ти? Къде беше по време на изобори, може би при опашката за безплатни кюфтета и кебапчета? Къде беше, когато затваряха неизгодните за България глави от договорите за присъединяване към ЕС? Къде беше, когато те водеха за носа безцеремонно? Къде беше, когато се потъпкваха всички ценности? Къде беше, когато виждаше израстването на това нихилистично поколение? Къде беше, когато духовната смърт косеше непрестанно? Къде беше, когато твоя глас трябваше да се чуе? Къде си сега, къде си? Няма те, българино. Няма те, няма те и по улиците по време на протест и у вас те няма! Къде се изгуби, къде е душата ти? За какво я продаде, за колко копейки, прилъгаха ли те, подмамиха ли те или ти натежа? Просто те няма, а теб като те няма къде ще е детето ти? В безвремието и в нищото! Дерзай, българино, дерзай! Как в свободна държава не можеш да кажеш какво искаш, а в Османската империя Левски успя да се провикне толкова силно, че да събуди народ спящ 5 века? Как, как, как? Отговори няма да има, а ако се прокраднат ще бъдат безмълвни и празни, празни като душите ни. Няма хляб, няма хляб за душите ни. Няма и няма и да има, ако сами не го замесим днес. Стига сме се връщали във времето преди 1989, което се свързва със задоволяването на телесните потребности, стига сме се връщали във времето преди 1878, преди всички да станат "маскари". Днес и сега, подай ръка на време, докато има кой да я хване.
Светлозара Лазарова

Малки длани, цветни моливи, надраскани листове, оцветени чинове и мечти. Чисти и прости желания без шлайфане, доизкусоряване и нагаждане. Без идея какво е търсенето и предлагането, без перспектива и напълно летящи. Реещи се, свободни, сини, с големи пухкави облаци, в които може да се лежи вечно. Няма утре, няма студ и няма замазване. Няма гумичка, няма коректор ... не се късат. Всяка е красива с това колко е несъвършена и грозновата - там е истинският блясък, който те заслепява за момент и те кара да отвориш плахо очи с усмивка. Отваряш и виждаш бяла ограда, криво дърво и още по-крива къща - по-скоро дом. Виждаш мястото, в което е спотаена топлината, мястото където е свито на топка одеалото, което те стопля през всички сезони. Погледа в детските мечти разтърсва. Връщането към простота на непорочната и леко феерична красота те кара да усетиш как нещо ти препречва погледа, усещаш завесата спусната пред очите ти. И решаваш, че е време да чувставаш. Напипваш, вдишваш и задълбаваш във всичко. Усещаш го по-истинско и по-скъпо от всяко видяно по полиците иначе красиво нещо, върху което има етикет с много цифри, а всъщност не струва и стотинка. Та кой купува детски рисунки? Та кой търси истинските мечти? -Има готови.На полиците маските са много, пъстри и пищни, сливащи се с лицето и с духа. Вплитащи се в едно цяло с притежателя им. Пасващи идеално, остава надеждата, че не всички са излети по калъп и ще има такива с истински мечти. Истински и останали от времето, когато багрите са били от пастели и моливи, а не от червило и сенки. Всички са мечти, защото са истински... Само хората не са такива.

Събуждане, надигане, оглеждане, часовник ... имам още време, време да открадна. Завивам се, свивам се на топка, и мижа ... спомням се последният трепетен дъх, поглед, допир на длан, прорязващ глас и сенките. Чуроликане на птица, слънчев лъч се провира изпод завивките. Не! Няма да се събуждам, няма да стана и да оставя съня си. Няма. Няма, да усетя студенината в ръката си, далечността в реалността. Няма да усещам отлитането, няма да губя пулса, който до преди малко усещах. Ще го уловя на косъм. Със затичване, разтуптяно сърце, на затаен дъх. Ще го потупам по рамота, спирайки да дишам докато се обръща... Той ли е?
Части от мен ме връщат назад, знам, че там не е моето място. Знам, че няма наше напред, знам, че ... знам, че така само губим и все пак искам да го изкрещя... В едно!