Пише се на тъмно. Вдъхновението идва на светло. Процедурата е ясна ... по най-бързия начин леко инфантилно оправяш стаята, за да няма какво да те дразни и да отвлича погледа ти, връзваш косата си и пускаш най-сръчкващата те песен. Пише се с боси крака, ако са прясно лакирани е най-добре, защото не се изкушаваш да си обуеш чорапи и да се изгуби магията на лежерния ти вид, който още повече те издухва на някъде като остър вятър. Студа може би помага да събереш мислите си и да ги излееш като бутилка меко бяло вино. Впрочем и то помага, особено ако са ти останали поне 2 чаши от сервиза и не ти дреме дали ще счупиш тази до теб, тази която леко плъзваш по нощното шкафче.
До тук със запознаването с предразполагащата ме среда. Тази вечер е изключително мъгливо. Цял ден е така. Без сутринта. Събуждането ми по общоприетите норми беше красиво - слънцето сатенено се подаваше иззад завесите ми и ме накара... да си правя упражненията до прозореца, "достудя ми" да тичам. Легнах си в 6, преди това мернах учудения поглед на една баба от съседния блок, която усърдно надничаше през пердето, гледайки както става в хола ми. Като за възрастна жена имаше бързи реакции с ръцете, щом ме фокусира, че я гледам се скри. Игри за напреднали...
Игри за напреднали. Всички започнахме да ги играем. Къде за пари,къде за галене на егото, къде за любов. За първите две се е играло винаги, така и ще бъде. За последното- не мисля. Нас ни има, защото с любовта не се е играло. Ние усещаме, защото сме направени с усещане. Усещанията обаче взеха да ни идват слаби. Искаме силни, сковаващи от страст, изтръпващи от удоволствие, крещящи от екзалтация конвулсии, но не знаем къде да ги намерим във вида, който сме видели в изпепеляващите любовни истории. Искаме болка от ощипано, следи от зъби и изпотрошени стаи след засеклите и сякаш наболи един друг погледи. Искаме каквото и да е, само да гори. Искаме, ама ни е страх да не се окаже Хийтклиф. Искаме, ама не искаме белезите, които може да ни останат. Искаме, ама искаме и да знаем какво ще стане.
Искаме да знаем какво всъщност е любовта, искаме ама пак ни е шубе. Искаме, ама не смеем да я уловим и да я сграбчим силно, току-виж сме я задушили. Искаме я, ама не искаме да я надраскаме. Искаме я, ама не я разбираме вече и трябва да се върнем, да се върнем на... края на дъгата. Има такъв роман, все тая.
Има една специфична болка преди да си достигнал истинска цел. Тя сковава ръката ти, кара я да изтръпва и ако не те дострашее изтърпяваш последните секунди на болка и се оказваш вприщил желаното. Счупванията също са възможни, има гипсове. Носиш 20 дни и все едно нищо не ти е имало.
Играеш ли?
Играеш ли? Но не като за напреднали, вкуса на победата е по-сладък, когато е неочаквана.