Намяше жив човек по улиците.От време на време като по погрешка се обаждаше някое птиче, ала не за да зачуролика песента си. Струваше ми се, че измъчено даваше сигнал, че не е изпечено под жаркото слънце.
Щорите бяха пуснати, а само едно прозорче беше отворено. Лежах си на леглото и четях книга, която обаче лесно се изплъзваше от пръстите ми, а погледат ми тичаше през открехнатото прозорче по улицата, привлечен от виковете на леля Ваня: „Иване, кое време стана? Идвай да ядеш и да лягаш.”. Аз прадължавах да чета, но гледах часовника за да не изпусна „Фокс кидс”.По улицата изведнъж стана тихо, погледнах и видях, че е станало три и половина. Затичах се към другата стая и се тръшнах да дивана да гледам. Божи закон си беше всеки ден да се гледа детското. Дали бяха звездни рейнджъри, понита или не знам какво още, нямаше отлепяне от телевизора. Свършваше ли детското идваше ред на дебелата филия, която беше „бариерата” пред вратата. След нея вече нямаше какво да ни спре и тичахме да играем. Връщахме се само за стотинки за топъл хляб от фурната или да си вземем въжето.
До 6 часа бавно се събираше групата. Седяхме доката чакаме да се захлади, а после започваха игрите ... народна, въже, ластик, стълбичка, гоненица, капитане ... даже вече не мога да си ги спомня. След като се наиграехме идваше ред на черешите. Качвахме се, беряхме, ядяхме до пръсване и се цапахми като циганчета ...
Но това беше до едно време. Побързахме да пораснем. Заменихме махалата с центъра,а пейката пред блока с кафенето. Ала детството си не го заменихме,ние го изгубихме. Започнахме да растем прекалено рано. Децата след нас също. И какво спечелихме?
Ах, как ми се ядът днес от тези череше ... Как ми се ще да чакам детското, да нямам телефон, а да ме викат от терасата да се облека. Иска ми се да чувам детските викове по улицата и тези на големите, които се карат, че си ги ударил с топката. Да си ходя до нас с разкървавени колена, и после да тичам обратно при другите. Да ям дебелите филии и да се заплювам последна на жоминка ...
