Влюбване-политане-прелитане над високи сгради и спъване в малки камъни ... красиво и неочаквано, изненадващо и плашещо пъстро. Отново, пак толкова истинско, колкото предното! Допир!Бавно пристъпване, плаха усмивка и бърз поглед, мъчещ се да обходи всичко, но още при първото премигване сякаш нещо заслепява и не усещаш откъде си минал. Пак, пак истинско и пак каращо те да не отлепяш поглед. Пак дебнещо от нищото. Стълби, изкачване и усмивка на вратата. Неудобство, плахост. Напрежение и онова нещо в корема, което колкото плаши и кара и краката ти да треперят, толкова чакаш. Пиано от горния етаж, което сякаш лъкатуши, а не свири. Още една плаха усмивка. Още едно пиано(това обаче е електрическо и за малко да го бутна). Тръпка! Прокрадва се иззад непознатият ъгъл, зад брезите, които те гледат през прозореца. Да- отново, пак! Пак истинско, пак влюбване! Пак в неразгадаемото и непознатото изниквало пред теб! Чувство като в съня ти, когато си се уплашил от нещо, но не можеш да изкрещиш. Трепетен вик от екзалтация, толкова силен, че не можеш да извикаш. Влюбване в избора, влюбване в грешката и в най-неочакваното решение. Влюбване в собственото твърдоглавие и хвърлянето в нищото. Нищото, което дава такъв заряд, че кара усмивката да залепне за лицето ти. Влюбване в смелостта да направиш това, което сърцето ти крещи. Платонично, но в същото време опредметено, сиво и мрачно, с мирис на гевреци и смог. Във всяка една сграда, това е. Уцелил си пътя сам. Може би на пръв поглед всичко звучи малко меланхолично, но именно това е нещото, което ни обягва - влюбването в непредсказуемите плесници и завои в живота. Това е любовта- грабене и разпръскване с пълни шепи, и усещане на топлината на нечия ръка, дори и на сън :)