Бял лист и някой друг покрив, който прозира изпод наръфаната снежна покривка. 
Това виждам, а разказвам история за една туптяща перла, която се въргаля между 4°13′ с.ш. и 1°29′ ю.ш. Историята лакатуши около Екватора, ама хваща точно за гърлото.
Никога не съм разбирала георграфията, ама като стъпя някъде сърцето ми затуптява с ритъма на земята. Тя пък ти дава много ясна индикация дали там се тътрузят или танцуват с ритъма на вятъра.
Вдъхновението за тая история не е някой или нещо, едно голямо ОБЩО е и никога няма да разбере и буква от написаното на кирилица. Няма да ни разбере и нас. 
Не знам как да обясня ежедневните ни битки със самите себе си, с действителността, с границите, с телефонните линии, които повече ни оплитат, отколкото да ни свързват. 
Не знам как се обясняват такива неща на хора, които вадят залъка от устата си, за да го дадат на друг, а те преглъщат тихо, но се усмихват, защото са ДАЛИ. 
Не знам как да им обясним, че хилядолетия след като сме открили огъня гаснем, защото не виждаме накъде да осветим с фенерчето на телефона си. Не знам как това се обяснява на хора, които са благодарни, че са здрави, за да могат да вървят 5 км. и да донесат съчки. За другите. 
Там слънцето грее различно. Всичко е леко кално, ама се усеща чисто. Няма кой знае какво за делене, не защото всичко е общо, а защото те са едно. 

Дали има смисъл да се обяснява или на нас ни трябва огледало, което да ни каже какво се случва вътре. Уж сме еднакви, а всъщност толкова различни. 
5 или 10. 
5 000 или 10 000.
километрите никога не са просто цифра. 
Те са неразбиране или копнеж.
Синьо или червено хапче ще избирем,
дали ще е чай или уиски, 
дали ще се пие или ще се пали,
всички имаме за какво да се помолим.

И да, говоря ви за църквате. Може и да не влизате, ама се сетете, че всяко ъгълче може да е храм, а той е отворен за честност. 
И ако ще го правим, май е добре да е прецизно да напълним кошницата с молби, щения и въжделения. Да оставим и място за малко покаяние. И за малко смирение. Ако го направим, ще вземе да остане място и малко чудеса. 
Дано единственият багаж, който носите тази година със себе си да е този до летището. Без значение дали ще минавате граници. Може просто да изкарате топки и да вземете да минете през прага с по-отворено сърце за всичко, което ни заобикаля. 
Ще го усетите, когато намалите, за да не напръскате пешеходеца. 
Ще го усетите в усмивката на уличните музиканти, когато просто ги погледнете с уважение. 

                                         

Ще го усетите в страха, който е отстъпил място на белия лист. 
Нямаме нужда от равносметки. Имаме нужда от бял лист и ясното, че можем да пишем КУР И ДА БЯГАМЕ или да отворим ръце за прегръдка. И да се отпуснем. 
За да видим и ние както е да сме ЗАЕДНО.

 И ударете една молитва, че ако си отворите душичката, независимо дали ще е меко кацане или ще се натъртите, после не сте същите. 
А Вселената... тя обича движението. Защото то създава историята, която се крие зад това, което сме избрали да бъдем и да УСЕЩАМЕ. 

- Здравейте, искате ли картичка?

- Купихме си, мерси. 

- Здравейте, искате ли картичка?

- помахване с ръка 

- Здравейте, искате ли картичка? 

- мълчание 

- Здравейте, искате ли картичка?

- Имаме по-важен разговор. 

Тя беше на 6. Той беше на 9. И не се срещнаха и не заживяха щастливо. И двете цифри са фикция. Тяхната фиксия, която продава нейните картички и неговите фокуси. 

Описаната възраст и за двамата това бе видима такава и възможно най-удобно малката видима, за предизвикат съчувствие и да ни продадат каквото носят в ръце. 

И тя и той имаха размена монета. Тя -правената ръчно в началото, а вече купена от някъде картичка, която при първите ни срещи държеше с надежда, а вече с дежурна апартия подава, а той - невероятна магия, която можеше да излезе през джоба, ръкава или сърцето му. 

Всички ги познаваме. Тя е продавачката на картички, която се появява във всяко централно заведение. Той е малкият тъмноок и мургав фокусник, който бягаше от дома, за да дарява/продава магия. 

За него знам. Един ден се появи мистериозно след година-две, в които не беше идвал на масата ни. Разказа, че така или иначе е имало батковци, които са се закачали с него в дома, вече има чичо. Той му дава пари. Ясно е срещу какво.  Беше излязал, защото чичото пътувал някъде и свършил парите. Сетил се за стария занаят.  Всички му казвахме колко много има в себе си и че не това е начинът. Бяхме малки. Нямаше как да му предложим работа или алтернатива. Нито пък у нас го имаше това усещане, че можем така да подадем ръка, защото можехме да намерим начин. 

Не съм го виждала от години. 

Не знам дори дали ще го позная, ако го видя утре на улицата, макар че помня очите. 

Тя обаче още обикаля по масите. И не иска да ви продаде картичка. Има нужда някой да хване не картичката, а ръката й. Защото и тя ще изчезне от заведенията. И знаем къде ще отиде. 

Не съм убедена защо пиша тук. Не ми се е случвало от много време. Даже не бях се сещала, както не се сещам за момчето и момичето, които не виждам. Него, защото нещо чудодейно му е дало път или по-вероятното - защото е на издръжка на чичовци, а нея я мернах на края на масите в ресторант наскоро, но набързо изчезна. Не я настигнах, сигурно защото изобщо не ми беше до нея. Отново имах десетки мисли и драми в глаата си. И това са оправдания. Глупави. Мисля си колко често подминаваме. Скролваме, лайкваме или обръщаме глава. 

Утре ще забележа човека срещу мен. Обещавам. Ако мога - ще помогна. 

 Замирисва на дъжд, а мен втриса. 

Преди време го познавах по болката в дясното коляно. После по вятъра. Имам чувството, че притежавам точен хронометър. Той се задейства, когато по странен за зрителния ми нерв ракурс започне да прелита перчема ми. 

Така ясно ме известява, че отново няма да остане сухо перце от душата ми. 

Замирисва на дъжд, а мен втриса. 

Уж е дъжд, а умопомрачително много прилича на приливната вълна, заради която Ной губи няколко месеца в дърводелски дейности, а после и в събиране чифт по чифт. Не знаем дали историята е вярна, но ако е - има смисъл. Нали, когато гърнето се търкулне и трябва да си намери похлупака. Нали на всяка манджа има мерудия. Нали две половинки правят цяло. Нали заради тога губим време в търсене на еднакви чорапи сутрин. Добре, че времената се менят, модите също и в днешно време може да нахлузим каквото си поискаме и пак да сме тамън. 

Замирисва на дъжд, а мен втриса. 

Пролетно време дърветата се усмихват, когато небето ги погали с капките си. Земята се разтваря за дълго чаканата глътка вода. Птиците играят на небесен тетрис. Сигурни едни от тях се чудят дали не са се върнали прекалено рано, а други се радват, защото няма да се реят с единственото задължение да намерят нещо, което да схрускат, а ще могат и да потанцуват. 

Втриса ме, а просто вали. 

И няма логика в предните редове. Както няма логика изречение да започва с "и". Както няма логика и в траекторията на капките дъжд. И няма логика в чифтовете, освен ако не са табла. Логика има само в перчема, който се вее, в танца с дъжда и с манджата с мерудия. Защото без мерудия не е манджа, а капризно ястие, което изглежда добре, но не искаш да отопиш чинията. 

Има логика в много неща, но и в това, което си мислим, че знаем. Има логика да не носиш чадър, защото перфектната прическа е за хората с чорапи събрани по чифтове. Има логика да си камикадзе и да те втриса още когато ти замирише на дъжд, защото знаеш, че отново няма да остане и една суха перушина.

Ние нямаме чифтове, нали? 

Или имаме, но танцът на дъжда и вятъра ги е отвял извън очертанията. 

Оставаме ли на сухо без да ги броим или смеем да се протегнем под дъжда и да играем извън полето? Дано не ни втресе. 

БЕЗУСЛОВНА ИСТИНА
Използваме понятието за изконните истини, които са следствие от научни теории, подкрепени с доказателства, емпиричен път и легитимация от властимащите в сферата. 

Дотук добре, ама всички виждаме света по различен начин. 

Как обаче всички гледаме едно и също, а го виждаме различно?
Коя е науката с отговорите?
Откъде са подавани частите на пъзела наречен "вселенски замисъл" и защо ние му вярваме?
Той лъжа ли е?
Ако другите имат различна от нашата истина за света, това означава ли, че и двете са истини или всички се лъжем поравно?

Да си сменим истините?

Животът се обживява по твое решение.
Иначе живот колкото щеш.
И всяко сегашно усещане за него е с вкус на предпоследно. А сега- и с надежда, че ще има още. 
Разбираме кое е последното едва, когато всичко е приключил и в края му видим оцелелите. Опърпани от битки, изцедени от излишен патос и уморени само и единствено от времето, в което душите не са се движили.

Дойде момент на равносметка- не е новогодишна, дано я преглътнете лесно. 

Готов ли си да се примириш с нещо различно от най-доброто, то ще го получиш.
Точка. 

А ти доволен ли си от своя свят, който сега е по-скоро точка или имаш много основателни причини да ти харесва?
Изпитваш ли истинска наслада и ненаситност, въпреки че ти е на тепсия- точно пред очите и потънал в ръцете ти?
Взел ли си най-доброто?
Скочил ли си в дълбокото или просто си се отпуснал до нещо удобно?

Хич не бива.

Хич не бива себе си да отричаме,

за да се лъжем, че обичаме. 

"Любовта и хирургията се учат нощем".

Така каза д-р Хаддад.
И му вярвам
Все пак е изкарвал куршум от сърцето на мъж, а мъжът си е цял-целеничък, жив и здрав и до днес. При една лятна буря спрял токът в болницата, но пристигнал спешен пациент, загубил почти цялата си кръв. Докторът извикал охрата, защото той имал фенер и го накарал да му светне. Само на тази светлина оперирал и спасил клетника, дошъл в тъмнината.

Ама откъде тръгнахме, къде отидохме....
То и д-р Хаддад така разказва. Аз го поканих за интервю заради фенера, а то толкова неща излязоха.

Връщам се към любовта и хирургията, които се учат нощем.

Докторът  достигнал до горното прозрение по любов.
В ранни години.
Гаджето му в университета живеело срещу болницата, в която специализирал. Като сядали да вечерят му слагала да яде така, че да е с гръб към прозореца, че все към болницата гледал и я ядосвал.
И така и правел- едната вечер гледал нея вкъщи, а другата бил в болницата и не гледал към прозореца й.
Когато гледал едното, не гледал другото.

Странно нещо са хората, които могат да вадят куршуми от сърца, да връщат към живота само на светлината от фенера, пък и знаят как да обичат.

Гаджето му станало съпруга, единият от двамата му синове пък онзи ден по телефона му казал: "май ще ставаш дядо".
Неговата жена я няма от 5 години. Оттогава гледа само болницата.
Не ви казах, че д-р Хаддад е на 71 и оперира без очила, а ръката му не трепва.

Както и сърцето.

Хора, не се оглеждайте много. Чувайте си сърцето и внимавайте къде гледате. Знаете ли къде да вперите поглед, то душата ви ще е щастлива, а вие ще правите добро.

Или поне ми се иска да вярвам в това.

Аз не вярвам в герои, ама днес срещнах един. И му повярвах- "Любовта и хирургията се учат нощем".

И нека по-често се появяват хора, които ни карат да осмисляме това кълбо от енергия, любов и грешни реакции на прости истини, на което по човешки му викаме.... живот.

Важно да можеш да правиш портрети.

Така ми каза една моя близка.

Още по-важно било на себе си да можеш да направиш. 

Стана ми смешно. 

Кому е нужно? 

Изображения изскачат отвсякъде. 

Познати или нови, лица се набиват в съзнанието ни от екрана, телефона и гланцираните страници.

Физиономии- амбиции- безсмислие- имагинерна реалност под добър ъгъл.

Егото облечено в плът, която се блъска в чужди очи, мръсни витрини и поръсва с пепелта на забравата това, което не е за пред обектива.

Защо ни е тогава да се любуваме на нещо, което не е реално?

Да, ама не. 

Има едни снимки на души. 

Та може би е хубаво да се запечатваме.

Искрено. С всичките си косури и хубавини, с цялото ни осмисляне, безвремие и падение във вечността. 

Моята душа се чувства така днес- осмислена. Ще я щракна. 

Хубаво е да видим кои сме всъщност. 

Да съблечем тежкия ямурлук на социалната отговорност и да свалим бронята.

Да огледаме ръбовете, бездните и надеждите.

Да видим себе си зад всичко, което ни облича в представата за нас самите. 

Минавам на ТИ.

По-важно е да можеш да се запомниш, защото утре може да ти хареса как си се променил. Така винаги ще знаеш, че душата ти е онова малко синьо пиле, което във всеки един момент може да разпери криле.

Да, Красена е права, трябва да можеш да правиш портрети. 

На другите и на себе си.

Да виждаш душите и вселените зад лицата. 

Нищо не е безсмислено. 

Щрак. 

Нещо се променя, ама не знам какво.
И няма къде да проверя.

Странна е крастата на съвремието- ръка да пипне, око да види.
Това е болест на Неверници.
Поръчваме онлайн и си мислим, че всички сладострастия са в краката ни.
Проверяваме в Google и си мислим, че имаме цялата вселенска информация под ръка.
Имаме JPS и си мислим, че знаем посоката.
Защото можем да си го позволим.

Ама знаем ли къде отиваме?
Съмнявам се универсалният отговор да е към по-добрата версия на себе си.
Защото това изисква усилие, а то днес се полага само, за да придобием това, което ни ще улесни.
Ебаси
.
Вселена обаче обича усилието и е много просто защо, ако е постоянно, се превръща в движение.
А движението е единствената гаранция, че всичко е наред.

Знаете ли- веднъж на 100 млн. години звездите правят изключения. Там са си- в необятния простор, но движението им се променя.Ако Слънцето направи изключение, то може би ще ни поопърли.
Ако Земята направи изключение, то не е ясно какво ще се случи с нас.
Ако ние направим изключение е ясно, че просто променяме движението.

В последно време научих, че волята е нещо повече от упоритост, инат и желание.
Волята е движението, в което избърсваш праха от доспехите и ги нанизваш отното.
Волята е дълбоката глътка въздух.
Волята е ароматът на изпитание.
Тя е сигналът, че ще разтърсиш всичко из основи.

Скоро ми казаха, че в искрената болка се раждат най-големите прозрения.
Представям си болката като възрастна клета жена, която се е покрила с палтото на Серафим. Те са се слели и са абсолютно невидими за света.
Бродят тихо, нямат сянка, не молят за вода и не искат конец, за да закърпят дупките.
Чудя се колко болка подминаваме и подритваме само, защото не се вглеждаме в другите.

За болка се пише, когато не те боли.
Когато те боли нямаш глас, с който да го изречеш, нито пръсти, с които да го набереш.
И ако някой ти в подхвърлил нещо, защото иначе не се сещаш за нея.
И аз я подминам често.

Истината е, че категорично живеем в един свят, на който не му липсва болка.
Липсват му другите емоции.
И стихии му липсват.
Пиша едно нещо за стихиите от толкова време, че направо не мога да повярвам къде са се скрили, защо не се показват и не издават и звук.
Дейба. и точка с малка буква.

Обезопасили сме шибания си свят.
Супер е, че си поръчаме вечеря онлайн и си пускаме конвектора през телефона на път за вкъщи.
Ама другото си е сменило адресната регистрация.
Адът на съвремието е като ампутиран крак, но не е физическа липса, а са онези 6 грама някъде около слънчевие сплит, които спират Земята да се върти.
И вярвам, че ако не се хвърляме в емоциите, то тя наистина ще спре.

Небцето ни е изтръпнало.
Не е нужно да има болка, за да научим или изпитаме нещо.
Нужно е да искаш да си платиш.
И волята е единствената разменна монета.
С нея можеш да платиш усилието и да живееш по правила, на които вярваш, че те правят нещо по-добро от това, което си сега.

Воля е да искаш животът да е вкусен- и сладък и горчив.
Воля е не просто да се придвижваш, а да търсиш детско, което е останало в теб.
Защото идваме на тази Земя изпратени без да знаем от кого и защо, но знаейки всичко останало.

Много сме различни, а отговорите и ключовете пред всеки един са прекалено много, че да има някакви универсалност.
Светът ми изглежда красив, когато вярвам, че за едно и също нещо сме дошли тук.

И истината е, че думата, с която го описваме не я сложих никъде в текста, защото се надявам сам да я откриеш в себе си.
Тогава не включваш смартфона, за да проверяваш, когато имаш въпрос.