Замирисва на дъжд, а мен втриса. 

Преди време го познавах по болката в дясното коляно. После по вятъра. Имам чувството, че притежавам точен хронометър. Той се задейства, когато по странен за зрителния ми нерв ракурс започне да прелита перчема ми. 

Така ясно ме известява, че отново няма да остане сухо перце от душата ми. 

Замирисва на дъжд, а мен втриса. 

Уж е дъжд, а умопомрачително много прилича на приливната вълна, заради която Ной губи няколко месеца в дърводелски дейности, а после и в събиране чифт по чифт. Не знаем дали историята е вярна, но ако е - има смисъл. Нали, когато гърнето се търкулне и трябва да си намери похлупака. Нали на всяка манджа има мерудия. Нали две половинки правят цяло. Нали заради тога губим време в търсене на еднакви чорапи сутрин. Добре, че времената се менят, модите също и в днешно време може да нахлузим каквото си поискаме и пак да сме тамън. 

Замирисва на дъжд, а мен втриса. 

Пролетно време дърветата се усмихват, когато небето ги погали с капките си. Земята се разтваря за дълго чаканата глътка вода. Птиците играят на небесен тетрис. Сигурни едни от тях се чудят дали не са се върнали прекалено рано, а други се радват, защото няма да се реят с единственото задължение да намерят нещо, което да схрускат, а ще могат и да потанцуват. 

Втриса ме, а просто вали. 

И няма логика в предните редове. Както няма логика изречение да започва с "и". Както няма логика и в траекторията на капките дъжд. И няма логика в чифтовете, освен ако не са табла. Логика има само в перчема, който се вее, в танца с дъжда и с манджата с мерудия. Защото без мерудия не е манджа, а капризно ястие, което изглежда добре, но не искаш да отопиш чинията. 

Има логика в много неща, но и в това, което си мислим, че знаем. Има логика да не носиш чадър, защото перфектната прическа е за хората с чорапи събрани по чифтове. Има логика да си камикадзе и да те втриса още когато ти замирише на дъжд, защото знаеш, че отново няма да остане и една суха перушина.

Ние нямаме чифтове, нали? 

Или имаме, но танцът на дъжда и вятъра ги е отвял извън очертанията. 

Оставаме ли на сухо без да ги броим или смеем да се протегнем под дъжда и да играем извън полето? Дано не ни втресе. 

БЕЗУСЛОВНА ИСТИНА
Използваме понятието за изконните истини, които са следствие от научни теории, подкрепени с доказателства, емпиричен път и легитимация от властимащите в сферата. 

Дотук добре, ама всички виждаме света по различен начин. 

Как обаче всички гледаме едно и също, а го виждаме различно?
Коя е науката с отговорите?
Откъде са подавани частите на пъзела наречен "вселенски замисъл" и защо ние му вярваме?
Той лъжа ли е?
Ако другите имат различна от нашата истина за света, това означава ли, че и двете са истини или всички се лъжем поравно?

Да си сменим истините?

Животът се обживява по твое решение.
Иначе живот колкото щеш.
И всяко сегашно усещане за него е с вкус на предпоследно. А сега- и с надежда, че ще има още. 
Разбираме кое е последното едва, когато всичко е приключил и в края му видим оцелелите. Опърпани от битки, изцедени от излишен патос и уморени само и единствено от времето, в което душите не са се движили.

Дойде момент на равносметка- не е новогодишна, дано я преглътнете лесно. 

Готов ли си да се примириш с нещо различно от най-доброто, то ще го получиш.
Точка. 

А ти доволен ли си от своя свят, който сега е по-скоро точка или имаш много основателни причини да ти харесва?
Изпитваш ли истинска наслада и ненаситност, въпреки че ти е на тепсия- точно пред очите и потънал в ръцете ти?
Взел ли си най-доброто?
Скочил ли си в дълбокото или просто си се отпуснал до нещо удобно?

Хич не бива.

Хич не бива себе си да отричаме,

за да се лъжем, че обичаме. 

"Любовта и хирургията се учат нощем".

Така каза д-р Хаддад.
И му вярвам
Все пак е изкарвал куршум от сърцето на мъж, а мъжът си е цял-целеничък, жив и здрав и до днес. При една лятна буря спрял токът в болницата, но пристигнал спешен пациент, загубил почти цялата си кръв. Докторът извикал охрата, защото той имал фенер и го накарал да му светне. Само на тази светлина оперирал и спасил клетника, дошъл в тъмнината.

Ама откъде тръгнахме, къде отидохме....
То и д-р Хаддад така разказва. Аз го поканих за интервю заради фенера, а то толкова неща излязоха.

Връщам се към любовта и хирургията, които се учат нощем.

Докторът  достигнал до горното прозрение по любов.
В ранни години.
Гаджето му в университета живеело срещу болницата, в която специализирал. Като сядали да вечерят му слагала да яде така, че да е с гръб към прозореца, че все към болницата гледал и я ядосвал.
И така и правел- едната вечер гледал нея вкъщи, а другата бил в болницата и не гледал към прозореца й.
Когато гледал едното, не гледал другото.

Странно нещо са хората, които могат да вадят куршуми от сърца, да връщат към живота само на светлината от фенера, пък и знаят как да обичат.

Гаджето му станало съпруга, единият от двамата му синове пък онзи ден по телефона му казал: "май ще ставаш дядо".
Неговата жена я няма от 5 години. Оттогава гледа само болницата.
Не ви казах, че д-р Хаддад е на 71 и оперира без очила, а ръката му не трепва.

Както и сърцето.

Хора, не се оглеждайте много. Чувайте си сърцето и внимавайте къде гледате. Знаете ли къде да вперите поглед, то душата ви ще е щастлива, а вие ще правите добро.

Или поне ми се иска да вярвам в това.

Аз не вярвам в герои, ама днес срещнах един. И му повярвах- "Любовта и хирургията се учат нощем".

И нека по-често се появяват хора, които ни карат да осмисляме това кълбо от енергия, любов и грешни реакции на прости истини, на което по човешки му викаме.... живот.

Важно да можеш да правиш портрети.

Така ми каза една моя близка.

Още по-важно било на себе си да можеш да направиш. 

Стана ми смешно. 

Кому е нужно? 

Изображения изскачат отвсякъде. 

Познати или нови, лица се набиват в съзнанието ни от екрана, телефона и гланцираните страници.

Физиономии- амбиции- безсмислие- имагинерна реалност под добър ъгъл.

Егото облечено в плът, която се блъска в чужди очи, мръсни витрини и поръсва с пепелта на забравата това, което не е за пред обектива.

Защо ни е тогава да се любуваме на нещо, което не е реално?

Да, ама не. 

Има едни снимки на души. 

Та може би е хубаво да се запечатваме.

Искрено. С всичките си косури и хубавини, с цялото ни осмисляне, безвремие и падение във вечността. 

Моята душа се чувства така днес- осмислена. Ще я щракна. 

Хубаво е да видим кои сме всъщност. 

Да съблечем тежкия ямурлук на социалната отговорност и да свалим бронята.

Да огледаме ръбовете, бездните и надеждите.

Да видим себе си зад всичко, което ни облича в представата за нас самите. 

Минавам на ТИ.

По-важно е да можеш да се запомниш, защото утре може да ти хареса как си се променил. Така винаги ще знаеш, че душата ти е онова малко синьо пиле, което във всеки един момент може да разпери криле.

Да, Красена е права, трябва да можеш да правиш портрети. 

На другите и на себе си.

Да виждаш душите и вселените зад лицата. 

Нищо не е безсмислено. 

Щрак. 

Нещо се променя, ама не знам какво.
И няма къде да проверя.

Странна е крастата на съвремието- ръка да пипне, око да види.
Това е болест на Неверници.
Поръчваме онлайн и си мислим, че всички сладострастия са в краката ни.
Проверяваме в Google и си мислим, че имаме цялата вселенска информация под ръка.
Имаме JPS и си мислим, че знаем посоката.
Защото можем да си го позволим.

Ама знаем ли къде отиваме?
Съмнявам се универсалният отговор да е към по-добрата версия на себе си.
Защото това изисква усилие, а то днес се полага само, за да придобием това, което ни ще улесни.
Ебаси
.
Вселена обаче обича усилието и е много просто защо, ако е постоянно, се превръща в движение.
А движението е единствената гаранция, че всичко е наред.

Знаете ли- веднъж на 100 млн. години звездите правят изключения. Там са си- в необятния простор, но движението им се променя.Ако Слънцето направи изключение, то може би ще ни поопърли.
Ако Земята направи изключение, то не е ясно какво ще се случи с нас.
Ако ние направим изключение е ясно, че просто променяме движението.

В последно време научих, че волята е нещо повече от упоритост, инат и желание.
Волята е движението, в което избърсваш праха от доспехите и ги нанизваш отното.
Волята е дълбоката глътка въздух.
Волята е ароматът на изпитание.
Тя е сигналът, че ще разтърсиш всичко из основи.

Скоро ми казаха, че в искрената болка се раждат най-големите прозрения.
Представям си болката като възрастна клета жена, която се е покрила с палтото на Серафим. Те са се слели и са абсолютно невидими за света.
Бродят тихо, нямат сянка, не молят за вода и не искат конец, за да закърпят дупките.
Чудя се колко болка подминаваме и подритваме само, защото не се вглеждаме в другите.

За болка се пише, когато не те боли.
Когато те боли нямаш глас, с който да го изречеш, нито пръсти, с които да го набереш.
И ако някой ти в подхвърлил нещо, защото иначе не се сещаш за нея.
И аз я подминам често.

Истината е, че категорично живеем в един свят, на който не му липсва болка.
Липсват му другите емоции.
И стихии му липсват.
Пиша едно нещо за стихиите от толкова време, че направо не мога да повярвам къде са се скрили, защо не се показват и не издават и звук.
Дейба. и точка с малка буква.

Обезопасили сме шибания си свят.
Супер е, че си поръчаме вечеря онлайн и си пускаме конвектора през телефона на път за вкъщи.
Ама другото си е сменило адресната регистрация.
Адът на съвремието е като ампутиран крак, но не е физическа липса, а са онези 6 грама някъде около слънчевие сплит, които спират Земята да се върти.
И вярвам, че ако не се хвърляме в емоциите, то тя наистина ще спре.

Небцето ни е изтръпнало.
Не е нужно да има болка, за да научим или изпитаме нещо.
Нужно е да искаш да си платиш.
И волята е единствената разменна монета.
С нея можеш да платиш усилието и да живееш по правила, на които вярваш, че те правят нещо по-добро от това, което си сега.

Воля е да искаш животът да е вкусен- и сладък и горчив.
Воля е не просто да се придвижваш, а да търсиш детско, което е останало в теб.
Защото идваме на тази Земя изпратени без да знаем от кого и защо, но знаейки всичко останало.

Много сме различни, а отговорите и ключовете пред всеки един са прекалено много, че да има някакви универсалност.
Светът ми изглежда красив, когато вярвам, че за едно и също нещо сме дошли тук.

И истината е, че думата, с която го описваме не я сложих никъде в текста, защото се надявам сам да я откриеш в себе си.
Тогава не включваш смартфона, за да проверяваш, когато имаш въпрос.

Морсите крепости се превземат.

Имената им се променят.

Вълците, които ги обитават умират. 

Земята отпива от сълзите на жените им.

Вятърът целува устните на блудниците, които ги оплакват.

Песента на птиците слива летата със зимите.

Като стар любовник вълните галят брега.

Дъждът отмива страстта и кръвта. 

Земята разказва за своята песен.

Всичко тече толкова бързо, че се превръща във вик на вселена.  

Безвремието на безсмъртните е толкова скучно.

0-1111-0 0 10 1010 

Нули и единици. 

Има един език, на който всичко може да бъде изказано само с тях.

Те са абсолютна константа, но могат да бъдат и само вероятност.

Понякога се случват на нас, понякога на други, без значение дали им вярваме или не.

Те просто са представляват всички възможни комбинации. 

И тук е действителността.

А тя е в ръцете, с които всеки ден избираме коя врата точно да отворим.

Кого да подпрем, за да не падне, и на кого да покажем пътя към вкъщи.

Ние имаме посока, но тя може да се промени във всеки един момент.

Новият курс обаче не трябва да се избира, спрямо това накъде духа вятърът. 

Защото в живота ние сме константа, а всичко друго е преходно.

Защото и най-твърдата скала може да бъде пробита от меката вода, която не спира да шурти.  

Защото, ако някой реши, че камък е по-твърд от водата, след време сам ще осъзнае, че е глупак.

Константите обаче не са около нас, ние сме константа. 

Но дали наистина искаме това да е така?

Колко често знаем, че 2 и 2 е 4?

Колко често си признаваме какво искаме и можем да го понесем?

Колко често знаем какво искаме, когато изборът ни задушава?

Вариантите са много, а всеки един от тях не е нищо повече от една обикновена поредица от цифри, оплетени в надежда. 

В нашата си комбинация е скрита и молитвата ни.

А тя става реалност, когато се откажем от боговете, които съвремието създава и осъзнаем, че 

терорията на вероятностите е измислица, ако сме честни със себе си.

Само тогава 2 и 2 е 4, а ние знаем кои сме.