Понякога е много трудно да запомним.

 

                         сн. Sofia in Details 

Големите катарзиси и катаклизмите, които преживяваме така блъскат вълните в душата ни, че често си мислим, че от километри си личи, че тя е насинена, изпразнена и се е свила на едно малко кълбо, което се чуди в коя посока да се търкулне, че да намери прашен и тъмен ъгъл, за  да не го виждат. Толкова силно ни е ударило това нещо, че даже след като сме се скрили, не искаме да го мислим и измисляме красива история, в която изглеждаме глуповати и щури. После започваме да я разказваме. След още малко време  сме я заменили с тази истинската, която е вътре в нас и сякаш нищо не се е случило. Да, ама не.

Тази нова подобрена версия е за всеобща консумация. Тя стои като душевен параван и става удобно покривало за оголеното утро. Това обаче се оказва по-големият удар - нанасяме си го сами. Сами си казваме, че след бурята ни трябва само пристан и едно платнище, което да ни покрие. А душата не се покрива. Страхът също - той се пуска да пасе, да се обожда и да продължава да се калява, защото не трябва да ни е страх нито от собствената ни сила, нито от новите посоки и правилните решения. Каквото и да спечелим или загубим, минава време, а след това време вече сме променени.

И тогава ... Една сутрин след 4-5 години се събуждаш и сядаш в леглото. Ставаш заедно с напудрената си история. Тази сутрин обаче си спомняш за онази битка. Битката, която оказва се, че си спечелил, а белезите от нея са върху силата, която се е натрупала в теб.
Да -понякога е много трудно да запомним - сигурно, защото след голямата битка е боляло.
Да - не винаги искаме да разкриваме картите, но идва момент, в който можем сами пред себе си да си се опишем.

Да, аз съм онази жена с тъпите принципи. Да, аз съм онази с непрекъснатото вменяване на сила у другите, защото искам и аз да заживея  в мир с моята и да не ме е страх от нея. Да - аз съм онази с детските романтични мечти. И да - дадох много.

 Това е мисълта, с която искам да се събудя и след 5 години някоя сутрин, в която отново съм започнала отново, а предната вечер съм забравила коя съм.

Не винаги когато пече слънце е топло. Не винаги когато вали дъдж ще е гадно да се измокриш.

Написах това, заради днешната сутрин - красива, зелена, шумна, празна и чакаща да види усмивката ми.

Такава сутрин ще имам и утре, и следващите дни. Такъв живот ще има, защото такъв го избрах.

"Такъв и никакъв друг."
 В.П.

Буквите са само 30, поне нашите.
Повече не ни и трябват, но има едни неща, които не можеш да опишеш с тях, колкото и много логични комбинации да могат да сътворят.
Има неща, които и най-добрите писатели няма да могат да опишат и няма нужда.

В последно време все си кадрирам някакви неща наум и изводът е, че ежедневно преживяваме дори възловата сцена в някой готин филм, единствено перспективата е различна,  а и при нас го няма "и заживели доволно и щастливо".
Тази перспектива се нарича реалност и точно с нея трябва да внимаваме, да лавираме и да бягаме от нея.

Реалността и приказките, които си представяме са две различни неща и при тях няма симбиоза.

Ако си решил да живееш изцяло в ежедневието няма как да ти се случи приказката.