Вървейки по улицата и подритвайки жълтите листа, които шумоляха в ритъма на есента ми се приискваше да се просна върху земята и да лежа. Просто да лежа, даже без да мисля или да блуждая в мечтите си, а само да гледам залязващото небе. То беше толкова красиво, толкова красиво ... Почти колкото в мексиканският филм, който гледах снощи. Беше с щастлив край - главната героиня уби мъжа си и каза, че се чувства ... почти щастлива."Почти", сигурно защото го е направила чак след 15 години брак. И какъв е изводът? - Не ходете с непознати мъже в ранна възраст, за да ви показват неща, които не сте виждали - може в последствие да съжалявате. Това се отнася до момичетата, за момчетата не знам, ако ще ме питате за възрастта( нещо, което знам, че няма да се случи, но все пак да си кажа) - не знам, но си стойте при мама и тате, докато още ви се играе на криеница. Това е нещо като периодизация на войната. Докато тече не знаеш, кога ще свърши,а когато свърши се чудиш свършила ли е наистина. Уж знаеш началото и края, но винаги има нещо преди това,а това което остава след нея не изчезва толкова бързо, колкото аромата на барут. Войните обаче май единственият начин да се почувстваме свободни. Да имаме силата да усетим смъртта и желанието да се сблъскаме с нея... като я изпратим при някой друг, а ние да останем с ... раздават ли още медали? Имаме ли нужда от тях? За какво са ни? За да видим обратната страна на медала?
 Виждаме само това, което искаме. Или по-скоро виждаме само това, което можем да видим. А дали искаме само това, което виждаме? Не е ли това прекалено? - Всичко, което успеем да видим. И да е, това е новата житейска логика -А какво правим, ако вземем всичко, което искаме. Май едно голямо нищо. Свободен пазар, свободен избор, свобода на словото. Безкрайна вакханалия, от която нямаме нужда, защото не сме способни да фокусираме. А какво се случва тогава? - Блуждаем в безкрая, без истински емоции и тръпки. Създаваме си такива и си мислим, че изпитваме нещо. Докато не дойде развръзката, предполагаемите вариации на щастливия край или не намерим рисунката си. Картината, в която можем да усетим топлина и любов. Картината, която сами сме обагрили и чакаме някой да се впише в нея, за да му лепнем състоянието "влюбване", но можем само да се радваме, все пак можем да имаме всичко, което виждаме. А дали виждаме истински всичко, което можем да имаме? Дали знаем какво имаме и какво искаме?