Последно време пиша само други неща. Сега пак ще се пробвам тук.

Прибирам се от работа и сядам на дивана с чаша цапащ фреш от нар и работен пирон, забит в  репортерския ми ковчег.  Пиронът ли?   - Сега ще ви разкажа за него.

Днес се срещнах с майката на 3-годишно прекрасно момченце, която ни разказа за проблемите на детето си в  детската градина, за да направим репортаж. Разказа ни...

Тук щеше да има два абзаца с тъпо обяснение на тъпия казус, но ще ги проспусна. 

Та... пиронът. 

Той дойде по телефона. Не ме заболя веднага. Обади ми се тя- майката на детето. 
Искаше да се откаже. Искаше да се откаже от най-свещената борба, която би могла да води – тази детето й.  И това, защото след като беше при нас, се е чула с други родители на деца в градината, които са я уплашили, че може детето й да има проблеми, въпреки, че тя се снима със скрито лице.

Не можах да повярвам, че наистина може толкова  голяма част от обществото ни да е с преклонена глава. 

 Каква е логиката,  да не се опиташ да се надигнеш, ако така или иначе няма как да стане по-зле?

Нещото, което обаче ми се загнезди в главата е друго. 

Чудя се... Чудя се, ако ние нямаме силата да се борим,  то на какво бихме научили децата си?

Убедих жената. Тя не се отказа да излъчим материала.  
Това беше победата за днес. 
Не защото ще имаме материал, не защото се надявам, че нещата ще се наредят, а защото се надявам, че детето й, макар и малко, отсега ще вижда, че родителите му могат да се борят.

Това беше малко патетично.  Днес блъснах една жена с врата.

                                              Като на игра, ама не съвсем

Или първото нещо, което озаглавявам, защото нямам никаква идея как му викат. *

 Игра с вълните или със съдбата. Май и двете. Игра за двама или трима. Понякога и за повече. Няма изисквания за играчите... Или поне не са ясни поставените, ама са палави. Може да има и малко огън. Това е един от редките пъти, в които няма конкретен вдъхновител, нито конкретен рецепиент на емоцията. Даже се избягват определени - именно тези, които ще го прочетат.

 Няма и ясни правила, освен това, че се играе извън очертанията на игрището. Внимава се и със силата на пасовете, още повече се внимава с посоката. Важно е топката да не пада на земята и  да не се стига до гол. Тогава екзалтацията би станала прекалено голяма и вече не би било игра, което обезсмисля всичко.
И вина за пропуските няма, по- скоро е радост, че си се разминал и се отправяш към скамейката. Светът в тази игра е друг, други сме и ние. Други - колкото и какво си пожелаем. И все така едни и същи.

Все с желанието да изиграем мача и да си тръгнем с чисти ръце. 

И при тази, като при всяка друга игра, колкото и да ти се иска, да изиграеш мача и да си тръгнеш с чисти ръце не става. 
Искаш и не става.
Още не - май трябва да превъртиш повече нива, за да знаеш как да го играеш.
Не, не е виртуална.
Може фактически да е, ама си е игра - с реален резултат. И резултатът е голя проблем.
Равен? - Не мисля? Този мач няма как да свърши така. Това е наркотикът, който се рее из теб и се чудиш кога ще спреш да го искаш. Това е част от играта. 

А колко е трудно да се приемат посланията, които очевидно предсказват грешната стратегия. Порочна игра - знаеш какво си заложил и как ще го загубиш, ама не знаеш кога и не искаш да разбереш. Все още не искаш, защото ти се играе по този начин. Играе ти се по твоя начин, а правилата продължават да ти пречат, както ти пречиш на себе си, играейки ...

Какво ти дава една игра без правила, без награда и без победител ?

GAME ON - единственото решение. 

* И да - знам как му викат, ама това са имена дадни от хората. Хората трябва да именуват всяко едно нещо за себе си. Трябва да има начин. Трябва да може нашата емоция да има име дадено от нас, нашите премеждия да носят нашият аромат, както ние носим белезите от тях. 

За едни глухи Цветя

 Имам една история. Тя не е много моя, но май си я познах, защото не искам да става моя, или пък я искам. Май е хубаво да го има уточнението, че не е само една, ама аз само нея чух.

 Днешните ми писания са за глухите истории, чиито вопли се приплъзват по плоскостта на ежедневието и се трансформират в глух вик на съзнанието. 

 Запознаха ме с един дядо. Не знам случайно или не, но неговата двойнствена история ме смути - нещо, което вече се случва рядко. 

Има един дядо - всяка вечер, когато слънцето потегли към покоите си, той се събужда и посреща изгрева на нощта, на един тротоар, с цветя в ръка. Той е поредния дядо , който държи в ръцете си изстраданото си ежедневие, което се мъчи да продаде. Винаги е на един завой, приседнал пред обърната щайга с лапад, земна ябълка и други неща, които не познавам. Има добри и тъжни очи, които не се забелязват под вехтите му очила, които отразяват светлините на лъскавото заведение, пред което седи.  Макар  на пръв поглед да не се виждат добре, в тях чете смирението в тях. Той е на около 70 години, живее в центъра и всяка вечер излиза, за да продава каквото е отгледал, за да изкарва пари, с които да помага на болната си жена. Това е историята. Тъжна, красива, озадачаваща и плоска. Предадена от трето лице, защото Александра, която винаги навлиза в личното пространство на хората, говорейки им от 3 см. и гледайки ги право в очите, та ... тя ми я разказа. Когато я чух хем ми стана мило за любовта, която кара този човек да излезе на улицата и да загърби егото си, за да може да подсигури лекарствата за любимата си, хем ми стана тъжно за това, което го кара да излезе на улицата, ама най-тъжно ми стана за мене си.
Звучи смешно, нали?

Да, стана ми тъжно за глухотата, която съм си приписала, за погледите в страни от всички просяци. Стана ми и ядосано, заради всички просяци, които се събират в подлеза на СУ вечер, за да пушат трева и да пият бира с парите на хората. Става ми ядосано всяка вечер, когато се прибирам смазана от работа, знаейки, че ще имам и още за довършване от вкъщи, а те цял ден са си седели с протегнати ръце и разтворени длани и вече им е лежерно. Да става ми ядосано, ама за всички. Сърдя се, че са се предали и че са избрали лесното. Сърдя им се, защото  ако Александра не ми беше разказала за този дядо, той щеше да е поредният подминат. 

За борбата пиша днес. Може и за чорбата от грехове и опити да я излеем в някоя яма чрез милостинята, която подхвърляме. За схватките със съдбата също бих драснала ред или два.И за шамарите от нещастниците, за мъката в очите и за фалшивите стонове. Винаги съм харесвала бойните викове, ама в днешно време май е по-удобно да прошепнеш за милост и това днешно време хич не ми харесва. И да - приемам, че в ръцете на този старец има повече любов и достойнство, отколкото в който и да е голям букет.

P.S.:  Май не е толкова лошо понякога да се доближаваш до хората. 

Боже, боже... колко тъга има по тоя свят, Боже ...
Не е грешка в цитата. За тъгата ще си пием и ще си пишем. Между пием и пишем стои само една буква, дали е случайна заигравка няма кой да ни каже... Та пиша за тъгата. За онази - притаената, която се е скрила, ама вече не знаем и ние къде да я търсим. За спотаената тъга, която наднича иззад ъгъла и за тази, която се прокрадва покрай ъглите на целия ни кръгъл свят. За тъгата, която ни се е настанила в душите. Някъде надолу, където не можем да разсъждаваме кога ще започне следващата война и кога най-накрая ще се  оправим, а просто се сещаме какво е било.
 За тъгата на всички, които осъзнават, че я намразихме тая държава. За всички, които от мъка се мъчат да разграничат Държава и Родина, за да не могат да признаят пред себе си, че искат да избягат от всичко. За тая тъга, която те кара сам да се мразиш, че не си избягал и за всички тея, които не са избягали, а там уж ги чака нещо по-добро и за съжалението към тея, които избягаха, за които ти е мъчно, че са сами и в последния си дъх ще я търсят тая земя. Земя пълна с поля и лозя, с чисти очи и мръсни длани, които ще те измъкнат от най-дългокия ров и ще построят най-високия зид, за да те предпазят и да спасят пламъка ...
 Защо не сме щастливи ли?
- Защото не сме глупави.
Защото сме се борили, защото толкова сме се борили, че още се задъхваме от цялата тая мъка по поемане на дъх. Поемаме го, ама вдишваме и съвремието - това, в което се налага да трептим от всеки повей на големите и да осъзнаваме колко сме малки или колко малки са ни казали, че сме...

Никога не сме били малки, никога няма и да бъдем, колкото и да ни го повтарят. Ние имаме място тук. Ти имаш място. Аз имам място. А нашата земя е на най-хубавото място - на нашето място - на мястото, на което сме вдишали първи глътки въздух, на мястото, на което сме проплакали, на мястото, на което майчина ръка ни е погалила за първи път.

За какво беше всичко това ли? Какво исках да ти кажа?
И аз не знам. Май е за тъгата. За тъгата, която те кара да го проклинаш това място, че те кара да бягаш, а така ти е захванало сърцето, че сякаш къса нещо от нещо при всяка крачка, която се мъчиш да направиш, за да се отдалечиш.
Или може би... заради облаците, които ще си познаеш.