Искаме, искаме, искаме, искаме, искаме ... Толкова много неща, просто искаме, понякога копнеем или бленуваме. Сънуваме или усещаме сякаш реален допир. Допир на копринената рокля от витрината, аромата на усетения някъде из малките улички непознат парфюм, озеленените ръкави от търкаляне по поляните... Искаме да усетим така, че всичко да се събуди в нас, дори след като сме понесени от звуците на арфа и сме някъде далеч. Искаме, искаме, искаме ... или копнеем. Не искаме само веригите, с които сами сме се оковали, не искаме лъжите, с които сме приспали очите си, не искаме завивките, с които уж топлим душите си.
Не искаме или искаме. Винаги има нещо. Снимки, над които да се смеем и рамки, които да кривим държайки в ръце. Винаги има пътеводна звезда, има орис и има пътека. Винаги ще има една песен от албума и един актьор на сцената.

Има нужда от малко повече пространство... ще оставя повече място.

Акорди на пияно, хаотични, леко побутващи се, сякаш търсейки мястото си, бутайки се панически, за да не бъдат изпреварени. Пукот, минаващи коли и рейсове, клаксони, шума от асансьор и бариера срещу страха. Притаен дъх, прокрадваща се усмивка, щастливи очи и устни, които не смеят да потрепнат. Защо ни е страх от самите себе си?

Понякога опита да обясниш нещо по най-краткия и неконкретен начин те кара да осъзнаеш какви са нещата в действителност. Желание да натовариш всичко на малка лодка, която да избуташ в морето, тласкайки я силно, макар да искаш да не измокриш навитите си крачоли, молейки се за попътен вятър, макар да не знаеш в коя посока искаш да потегли са най-истинските. Това са моментите, когато оскубваш погледа от морето, от брега, до който си успял да достигнеш. А ветровете навестяват теб, погалват те в гръб и прошепват на ухо. Думи, грешки, опасности и различни идеи за пространството и времето пресрещнати от странен поглед в огледалото. Момент на осеняване, момент в който разбираш, че безброй многото тиради са били ненужни. Момент, когато осъзнаваш, че ако поставиш лимит на думите в отговора всичко се прояснява.
Въпросите са истински полезни само и единствено, когато са отправени към самите нас. Въпросите имат смисъл, когато сами усетим отговора. Въпросите са само прага на признанието. Въпросите към самите себе си са вратичките, които отваряме в себе си, но всъщност слагат в ръцете ни всички звезди на небосклона ...

Не искам нищо. Не чакам нищо. Аман от задоволеност от самия себе си, духовна естествено. Доста клиширано и банално, имайки предвид, че никога не е така. Тук се появява въпросът какво правя, при положение, че наистина не искам нищо. Не искам цвете или усмивка, освен,ако аз не реша че искам да я предизвикам, не искам да бъда част от нещо. ALL I WANT IS NO CONNECTION и странна музика.
Шибано прекрасно е, единствените помощни средства са временните залъгалки - песни, филми, пиеси и мисли, които се явяват откъслечни проблясъци за битието. Идеята е само да те насочват към коридорите на запушените ти сетива, карайки те да прокараш парцала през тях и да дадеш refresh на клипа в youtube.
Да, "дот ком"... колко добре звучи, колко открехнато към света, към глобалното оплитане, колко свободно. Не е ли това, което искаш?! Не е ли нещо, което да те грабне и да те разтърси изневиделица, пък бил и с опцията да те разкъса. F**К! Най-добрият секс се оказва с някой почти непознат, сбутал се по-близо до теб чрез интернет, не звучи добре,нали?! Не звучи добре като меланхоличната песен, която въртиш по цял ден, нито изглежда добре, като излъсканите фасони, коио се блещят пред екрана. Не е ли това, което търсихте? Малко истина намирисва на странен парфюм и миризмата на път. Защо? Защо не искам нищо?"Патки по асфалта ли пасем"?
Защо решаваме да живеем двойно и да премоделираме непрекъснато? - По скайпа е по-лесно, 500 евро? Май не трябва да превъртам толкова много пъти трейлъри и май трябва в 4 сутринта да спя. И май не трябва да си мисля, че да обичаш непознати е по-лесно, по-грабващо и по-яко.
Въпросите със занижена трудност. И мултифункционални отговори, всичко на конвейра, първия пост не е от значение. Мисълта ми е накъсана, не записвам всичко, не знам дали е лесна за проследявате, на мен ми е ясна, а и не знам кой продължава да чете, защото няма смисъл, няма любов днес. Нищо няма да се подава между редовете и няма думи, с които ви пращам в душата си.
Потапяне в чуждото ... преносно и не толкова. Гмуркане без да можеш да плуваш, отказ от кислород. Има толкова много банални ситуации, в които ни поставят другите, че идва момент, в които е време да се потопим сами, дори да не можем да плуваме. Дихание, замъглен поглед и изпъване, поемане на скъпоценна глътка въздух... на косъм. Не е ли това пълното щастие?

-
Хората нямат идея колко вулгарно прозрачни са нещата. Колко излишни са допълненията, колко ненужни са запетаите, след които следва обяснението. Колко безсмислено е отъждествяването. Колко плоски са всички думи, колко ненужно е понижаването на тона и поклащането на глава, колко престорено е лекото докосване целящо скъсяване на дистанцията, крещящо "Искам да разкъсам тази ... дистанция'.
Колко ненужни са молитвите. Колко ненужни са уговорките в Господ, колко ненужна е цялата пародия, колко ненужно е колениченето. Коолко ненужна е зависимостта от допира, колко ненужна е зависимостта от дима, които обгръща съзнанието ти. Колко ненужни са историите, колко ненужни са спомените. Колко оковаващи са, колко тежък аромат на вериги носят, колко протрити китки ги държат. Може би историите за това как сме стигнали до тук са интересни приказки, преливащи от перипетии или ясно разчертани карти с червена линия откъде сме минали. Може би си струва да бъдат разказани или показани, може би си струва да бъдат съживени, може би трябва да бъдат заровени. Дупките да бъдат запълнени с пръст, а отгоре да тече реката на живота.
Знаете ли, моята история е интересна, започна с едно малко объркване, което се оказа най-правилното нещо. Историята ми е забързана, оплитаща в себе си и захласваща, като приказка. Някои неща в нея даже са верни. Но за сега ще остане в тайна, моята тайна с вкус на шоколадов сладолед и усещане за допира на горещо тяло... а и не искам да издавам сюжета на най-касовият си роман преди да съм станала на 20.
Купувайте си сладолед и го ближете, спъвайте се и падайте, изкачвайте хълмове и се задъхвайте, чудете се защо всичко е толкова трудно, а после става толкова лесно и сиво, защо получавате всичко това и защо се осмелявате да дадете толкова много. Чудете се, защото после няма да има нужда от моментите на колене, с уговорки и опитите за сделка. И не си гледайте в краката, защото или ще познаете нечии обувки или няма да успеете да се спънете.