Любовта им беше сляпа, свещена и безкрайно дълга. Дълга като часовете, в които лежаха на тъмно и слушаха преминаващите коли по булеварда. Сляпа като очите на дете, което седи пред врата, която няма сили да отвори и гледа дали дръжката няма да помръдне. Свещена като всяка дума, която си разменяха. Не винаги беше любов, не винаги беше разбиране, не винаги лежаха един до друг, не винаги говореха. Седяха и времето минаваше, хората покрай тях също. Всеки път разказваха за новите любовници, всеки път странно и леко плахо споделяха новите истории и това бяха моментите, в които най-много се обичаха. Може би странно извратено, може би глуповато,а може би тогава не се обичаха.  Неясни бяха всички разговори, хаотични, до болка искрени и с притаен дъх.
 Най-странното беше,че никога не лежаха един до друг. Всеки беше сам, на ужасно голямо разстояние от другия, а всъщност близост не им трябваше. Нямаше и да им трябва, тя винаги разваляше нещата. Тя променяше хората, променяше мислите и воплите.
Той всеки път беше различен, а тя една и съща. Не - той всеки път беше един и същ,а тя различна. Вече не се знаеше коя е тя и кой е той. Времето минаваше, а прозорците си бяха същите, цветята бяха различни, ароматите се редуваха,а стъклата не бяха запотени. С времето се изреждаха и картините, в които те позираха по различен начин с различни хора, но винаги беше едно и също. И винаги имаше ден, от който бягаха, за който не искаха да чуят, за да не се сетят колко щастлив е бил. Трудно е да се повярва, че те бяха едни и същи, абсолютно различни хора.

 В този тъмен и самотен град, в тази безкрайно дълга зима всеки има по един някой, който винаги е в него, който го крие под крилото си, който не винаги е един и същ, но се появява,когато му трябва,а всъщност го няма. Няма го,ако нямаш смелостта да го сграбчиш, аз имам силен захват... идваш ли?