"Любовта и хирургията се учат нощем".

Така каза д-р Хаддад.
И му вярвам
Все пак е изкарвал куршум от сърцето на мъж, а мъжът си е цял-целеничък, жив и здрав и до днес. При една лятна буря спрял токът в болницата, но пристигнал спешен пациент, загубил почти цялата си кръв. Докторът извикал охрата, защото той имал фенер и го накарал да му светне. Само на тази светлина оперирал и спасил клетника, дошъл в тъмнината.

Ама откъде тръгнахме, къде отидохме....
То и д-р Хаддад така разказва. Аз го поканих за интервю заради фенера, а то толкова неща излязоха.

Връщам се към любовта и хирургията, които се учат нощем.

Докторът  достигнал до горното прозрение по любов.
В ранни години.
Гаджето му в университета живеело срещу болницата, в която специализирал. Като сядали да вечерят му слагала да яде така, че да е с гръб към прозореца, че все към болницата гледал и я ядосвал.
И така и правел- едната вечер гледал нея вкъщи, а другата бил в болницата и не гледал към прозореца й.
Когато гледал едното, не гледал другото.

Странно нещо са хората, които могат да вадят куршуми от сърца, да връщат към живота само на светлината от фенера, пък и знаят как да обичат.

Гаджето му станало съпруга, единият от двамата му синове пък онзи ден по телефона му казал: "май ще ставаш дядо".
Неговата жена я няма от 5 години. Оттогава гледа само болницата.
Не ви казах, че д-р Хаддад е на 71 и оперира без очила, а ръката му не трепва.

Както и сърцето.

Хора, не се оглеждайте много. Чувайте си сърцето и внимавайте къде гледате. Знаете ли къде да вперите поглед, то душата ви ще е щастлива, а вие ще правите добро.

Или поне ми се иска да вярвам в това.

Аз не вярвам в герои, ама днес срещнах един. И му повярвах- "Любовта и хирургията се учат нощем".

И нека по-често се появяват хора, които ни карат да осмисляме това кълбо от енергия, любов и грешни реакции на прости истини, на което по човешки му викаме.... живот.

Важно да можеш да правиш портрети.

Така ми каза една моя близка.

Още по-важно било на себе си да можеш да направиш. 

Стана ми смешно. 

Кому е нужно? 

Изображения изскачат отвсякъде. 

Познати или нови, лица се набиват в съзнанието ни от екрана, телефона и гланцираните страници.

Физиономии- амбиции- безсмислие- имагинерна реалност под добър ъгъл.

Егото облечено в плът, която се блъска в чужди очи, мръсни витрини и поръсва с пепелта на забравата това, което не е за пред обектива.

Защо ни е тогава да се любуваме на нещо, което не е реално?

Да, ама не. 

Има едни снимки на души. 

Та може би е хубаво да се запечатваме.

Искрено. С всичките си косури и хубавини, с цялото ни осмисляне, безвремие и падение във вечността. 

Моята душа се чувства така днес- осмислена. Ще я щракна. 

Хубаво е да видим кои сме всъщност. 

Да съблечем тежкия ямурлук на социалната отговорност и да свалим бронята.

Да огледаме ръбовете, бездните и надеждите.

Да видим себе си зад всичко, което ни облича в представата за нас самите. 

Минавам на ТИ.

По-важно е да можеш да се запомниш, защото утре може да ти хареса как си се променил. Така винаги ще знаеш, че душата ти е онова малко синьо пиле, което във всеки един момент може да разпери криле.

Да, Красена е права, трябва да можеш да правиш портрети. 

На другите и на себе си.

Да виждаш душите и вселените зад лицата. 

Нищо не е безсмислено. 

Щрак. 

Нещо се променя, ама не знам какво.
И няма къде да проверя.

Странна е крастата на съвремието- ръка да пипне, око да види.
Това е болест на Неверници.
Поръчваме онлайн и си мислим, че всички сладострастия са в краката ни.
Проверяваме в Google и си мислим, че имаме цялата вселенска информация под ръка.
Имаме JPS и си мислим, че знаем посоката.
Защото можем да си го позволим.

Ама знаем ли къде отиваме?
Съмнявам се универсалният отговор да е към по-добрата версия на себе си.
Защото това изисква усилие, а то днес се полага само, за да придобием това, което ни ще улесни.
Ебаси
.
Вселена обаче обича усилието и е много просто защо, ако е постоянно, се превръща в движение.
А движението е единствената гаранция, че всичко е наред.

Знаете ли- веднъж на 100 млн. години звездите правят изключения. Там са си- в необятния простор, но движението им се променя.Ако Слънцето направи изключение, то може би ще ни поопърли.
Ако Земята направи изключение, то не е ясно какво ще се случи с нас.
Ако ние направим изключение е ясно, че просто променяме движението.

В последно време научих, че волята е нещо повече от упоритост, инат и желание.
Волята е движението, в което избърсваш праха от доспехите и ги нанизваш отното.
Волята е дълбоката глътка въздух.
Волята е ароматът на изпитание.
Тя е сигналът, че ще разтърсиш всичко из основи.

Скоро ми казаха, че в искрената болка се раждат най-големите прозрения.
Представям си болката като възрастна клета жена, която се е покрила с палтото на Серафим. Те са се слели и са абсолютно невидими за света.
Бродят тихо, нямат сянка, не молят за вода и не искат конец, за да закърпят дупките.
Чудя се колко болка подминаваме и подритваме само, защото не се вглеждаме в другите.

За болка се пише, когато не те боли.
Когато те боли нямаш глас, с който да го изречеш, нито пръсти, с които да го набереш.
И ако някой ти в подхвърлил нещо, защото иначе не се сещаш за нея.
И аз я подминам често.

Истината е, че категорично живеем в един свят, на който не му липсва болка.
Липсват му другите емоции.
И стихии му липсват.
Пиша едно нещо за стихиите от толкова време, че направо не мога да повярвам къде са се скрили, защо не се показват и не издават и звук.
Дейба. и точка с малка буква.

Обезопасили сме шибания си свят.
Супер е, че си поръчаме вечеря онлайн и си пускаме конвектора през телефона на път за вкъщи.
Ама другото си е сменило адресната регистрация.
Адът на съвремието е като ампутиран крак, но не е физическа липса, а са онези 6 грама някъде около слънчевие сплит, които спират Земята да се върти.
И вярвам, че ако не се хвърляме в емоциите, то тя наистина ще спре.

Небцето ни е изтръпнало.
Не е нужно да има болка, за да научим или изпитаме нещо.
Нужно е да искаш да си платиш.
И волята е единствената разменна монета.
С нея можеш да платиш усилието и да живееш по правила, на които вярваш, че те правят нещо по-добро от това, което си сега.

Воля е да искаш животът да е вкусен- и сладък и горчив.
Воля е не просто да се придвижваш, а да търсиш детско, което е останало в теб.
Защото идваме на тази Земя изпратени без да знаем от кого и защо, но знаейки всичко останало.

Много сме различни, а отговорите и ключовете пред всеки един са прекалено много, че да има някакви универсалност.
Светът ми изглежда красив, когато вярвам, че за едно и също нещо сме дошли тук.

И истината е, че думата, с която го описваме не я сложих никъде в текста, защото се надявам сам да я откриеш в себе си.
Тогава не включваш смартфона, за да проверяваш, когато имаш въпрос.

Морсите крепости се превземат.

Имената им се променят.

Вълците, които ги обитават умират. 

Земята отпива от сълзите на жените им.

Вятърът целува устните на блудниците, които ги оплакват.

Песента на птиците слива летата със зимите.

Като стар любовник вълните галят брега.

Дъждът отмива страстта и кръвта. 

Земята разказва за своята песен.

Всичко тече толкова бързо, че се превръща във вик на вселена.  

Безвремието на безсмъртните е толкова скучно.

0-1111-0 0 10 1010 

Нули и единици. 

Има един език, на който всичко може да бъде изказано само с тях.

Те са абсолютна константа, но могат да бъдат и само вероятност.

Понякога се случват на нас, понякога на други, без значение дали им вярваме или не.

Те просто са представляват всички възможни комбинации. 

И тук е действителността.

А тя е в ръцете, с които всеки ден избираме коя врата точно да отворим.

Кого да подпрем, за да не падне, и на кого да покажем пътя към вкъщи.

Ние имаме посока, но тя може да се промени във всеки един момент.

Новият курс обаче не трябва да се избира, спрямо това накъде духа вятърът. 

Защото в живота ние сме константа, а всичко друго е преходно.

Защото и най-твърдата скала може да бъде пробита от меката вода, която не спира да шурти.  

Защото, ако някой реши, че камък е по-твърд от водата, след време сам ще осъзнае, че е глупак.

Константите обаче не са около нас, ние сме константа. 

Но дали наистина искаме това да е така?

Колко често знаем, че 2 и 2 е 4?

Колко често си признаваме какво искаме и можем да го понесем?

Колко често знаем какво искаме, когато изборът ни задушава?

Вариантите са много, а всеки един от тях не е нищо повече от една обикновена поредица от цифри, оплетени в надежда. 

В нашата си комбинация е скрита и молитвата ни.

А тя става реалност, когато се откажем от боговете, които съвремието създава и осъзнаем, че 

терорията на вероятностите е измислица, ако сме честни със себе си.

Само тогава 2 и 2 е 4, а ние знаем кои сме. 

газ- спирачка-газ

играем си с волята си

променяме се все едно сме вятър 

и се мъчим да се удържим 

Не мога да ти разкажа приказка. Мога да те баламосвам малко. 

Колкото една дъвка за балончета. Взимаш й сладкото, омазваш се малко, ошлайфваш се докато започнат да стават прилично големи розови балони и после, като си й взел сладкото и не ти се занимава, я изплюваш. 

Любезността идва, ако отиде в коша. Ама да я изплюеш е някак си по-нормално.

Не е романтично, нали?

Знам защо- защото не тръгват надписи накрая. Тук инструкции няма. Всеки си джвака както иска, взима каквото му трябва и в повечето случаи, ако има момент на осъзнаване, то става ясно, че няма абсолютно никакво значение ще я джвакаш ли тая или не. 

Ех, че хубаво, ама да поджвакаме ли заедно?

И в крайна сметка. 

Научихме ли си имената или просто ще танцуваме.

Две напред, три назад. 

Такт. Без каданс и мелодрама. Просто някакъв ритъм.

И… ЩЕ ТАНЦУВАМЕ ЛИ?

Доколкото знам ритъмът идва отвътре. Изгаря там и от време на време опарва някого. И не- не е танго. А танц на честотите на привличане. Или на отблъскване на магнитни полета, важното е да се редуват рязко и плавно. Важно е движенията да идват от очите, а не само лигата да се стича.

Чухте ли? Джвакането и танцът са две различни неща. Написано от един безучастен наблюдател. Защото на някои нито им се джвака, нито им се танцува. Ех, че жалко. Да можеше някоя мелодия да го повлече в ритъма си и да го халосва вв камъните като река, поела падналият клон, отвеждайки го до пълното му разпарчетосване или до някой бряг, на който да зеленяса приклещен между камъните. 

Ама и това се оказва танц. Танц с живота, танц с мисълта, танц със страстта, танц с любовта, танц със забравата, танц. Само да си изплюеш дъвката първо. Пък ако искаш поджвакай, пък после се пусни.

Някой разбра ли нещо? Аз танцувах и не чух всичко.

Да се влюбиш в живота. 

Боже, колко беше просто преди. 

Птици, поляни, тънка мелодия, която гази струните на съзнанието ти. 

Не си изпихте хапчето, нали?

Да, онова за непоресването. 

Или забравихте, че сте го изпили. Колко тъжно и банално. 

Само възрастните забравят. А ти не ставаш възрастен. Другите възрастни ти казват, че вече си голям и трябва да си отговорен, прилежен, благочестив. Дори това не е така, благочестив е дума, която от векове е бездомна. 

И няма кой да я приюти, както няма кой да приюти децата. 

Децата- те са толкова бездомни, колкото никога досега. Скитат тук-там. А ние всички сме, но вече в минало време- затова ще е искрено и ТЕ ще са в трето лице, защото някой ги прогони от нас самите.

Навсякъде някой им дава тъпи и необосновани отговори и им показва какъв трябва да бъде порасналият им свят.

А аз, аз не вярвам в него. 

Не вярвам, защото светът си е твои. 

В него има ожулени колене, тичане на прибиране, за да скъсиш закъснението, пламък в очите, когато криеш белята и добрина към тези, от които не зависи нищо. 

Опростено. Такова трябва да е всичко. За да чуваме. И за да слушаме.  

Без да говорим толкова много.  

Без да трупаме фонов шум и без да повтаряме това, което всички възрастни повтарят. 

Имам ли съвет? – Естествено, че не. 

Ама… не се старайте да бъдете добри. Старайте се да бъдете деца. Защото там, някъде много навътре е оново, което мерим в грамове и се чудим къде отива след телесната смърт. То или ТЯ е винаги дете. И няма въпроси, защото носи всички отговори.

Дали/Нали? 

Ама без да търсим, кой ще ни намери за нас самите?! 

Аз ще търся, пък нека коленете са ожулени.