Винаги това признание ме е плашело. Май плаши доста хора. Все пак е доста страховито. Понякога и извратено, естествено зависи в какво може да се влюбите, сега все пак не закачам зоофилите, макар че слънцето е за всички твари по тази Земя. Светът е изпълнен с толкова предизвикателства.. и боклуци. Ако трябва да сме честни, той е пълен с толкова много страх от провал и спотаени викове на смелост, че ни е ужасно лесно да заспим. Изпълнен е с толкова сивотата, с която се сблъскваме, че когато има нещо красиво и истинско ни е страх от него. Страх ни е да не го загубим, страх да го споделим, защото може да го загубим. Страх от чувствата. Страх,защото всичко друго е възвратимо освен думите. Думите, с които се изповядваме и признаваме. Дали ни е страх от човека, на когото го признаваме или от другите хора, или от нас самите? Страх от света? Страх от рая? Страх от удоволствието?
И в крайна сметка аз се сещам за всички първи пъти, в които някой ми е казвал, че ме обича или аз съм го казвала, но не се сещам за думата влюбване. Излязла е от употреба. Ние направо се обичаме, а влюбването е най-хубавото нещо. Най-хубавата обич. Обич преплетена със страст в един безкрай...
Това май е раят. Може да е на толкова много места, с толкова много хора. С толкова много цветове, с толкова много аромати, които да те упояват и пренасят в следващия рай. Не знам защо даже не казвам "това е раят", а се прокрадва думата "май" ... Май е защото никога не знаеш какво се случва, а не знаеш ли какво се случва значи ще е истинско и изненадващо. Истината е,че единственото важно нещо е усмивката. Да има кой или какво да ти я причинява. Ако може по няколко пъти на ден. Или на час.
А аз все пак съм толкова влюбена - в живота. Толкова влюбена,че всеки ден мога да му казвам "майната ти" по 10 пъти, след което да осъзнавам колко съм щастлива...
