Майната му на морала ВИ.
 Голям среден пръст за всички ментори, за всички прокламиращи възвишени идеали и ценности. Майната им, защото е крайно време. Майна им на всички, които си пъхат носовете, където не им е работа. Майната й на съседката, която винаги знае къде си и кога ще се прибереш. На всички знайни и незнайни познати, който не са част от живота ти, но трябва да знаят какво се случва с теб и смятат, че са длъжни да го коментират и анализират. На всички, които вместо да погледнат в своята купичка гледат в купичката на другия.

Да се върнем на темата - майна им.
 Няма идеален живот.
 Няма вечен живот.
 Няма и да има.
 И не ни трябва.
 Хора умират всеки ден. Бих могла да се поровя за статистика, но няма нужда. Има определен брой умиращи и определен брой раждащи се - приръст. Милиони всеки ден. И измежду целия този поток от плът си ти. Парче месо, носещо някаква частица висша енергия в себе си. Не знам каква е, не вярвам в Господ или в прераждания, но знам че има извънземни и карма. За извънземните е сигурно, защото те явно виждат колко сме зле и не искат да ни се покажат, за кармата обаче няма как да съм категорична, но все пак вярвам, че съществува. Вярвам, че ни дебне иззад ъгъла, за да ни потупа по рамото или да ни бие един шут. Вярвам, че всичко се връща и не ние трябва да бъдем съдници. Вярвам, че никой не може да влезе в кожата на другия.
 Никой не може да види през очите ти. Никой не може да усети мекотата на коприната, която гали пръстите ти. Никой не може като теб да улови онзи парфюм, който така сластно те е привлякъл. Никой не може да усети как напират сълзите в теб. Никой не може да усети празнота ти. Никой не може да усети неистовото желание, колкото и грешно да е.
Грешно ли казах?
 Няма грешки в живота. Няма неща, които не сме направили както трябва, няма. Има само избори и пътища, по които поемаме, независимо дали ще има някой до нас, който да ни прикрепя или ще тичаме сами.
  Това е нашият път. Това е моят път. Това е твоят път ... и никой няма право да ти казва какво да правиш. Никой няма право да ти казва, как да го вървиш, откъде да минеш, кога да се забързаш и кога да поспреш. Никой.  
  

Приглушени акорди на пиано. Излъскан паркет. Високи тавани. Френски прозорци. Млечни пердета и дебели завеси. Лавици със стари книги, които заедно с мириса на горещо кафе и на свежи цветя  придават един странен, но приятен аромат на стаята. Люлеещ се стол до прозореца. Малка масичка, върху която има малка бяла ваза, която по-скоро прилича на каничка за мляко с изрисуваните си малки розички. Цветята не са от значение.

   Винаги ли знаете колко е часът?

   Винаги ли часовниците ви са сверени?

   Винаги ли знаете къде точно се намирате във времето и пространството?

 Какво ни дава ориентир, какво ни дава свободата да си мислим, че имаме време. Време, за да направим всичко, за което мечтаем. Време, за да случат нещата, когато му е времето.  Време, за да поправим грешките … или да осъзнаем, че няма как да бъдат поправени.

Как да разбера дали да си оставя най-хубавата част от тортата за по-късно? Ако няма по-късно?

 Ако изберем да сбъднем мечтите си, дали точно те няма да ни провалят, дали точно те няма да приберат под дебелия плащ на блясъка  истинското щастие, което сме търсели посредством тези мечти? Винаги въпросителните са повече от точките. Защо ли?

 Защо толкова много искаме емоции? Истинските емоции са навсякъде около нас, а ние сами се крием от тях с идеята, че може да контролираме всичко и да ги получим в точния момент. Поставяме рамки, които не искаме да разчупваме. Позиционираме прагове, които не искаме да прекрачваме. Поставяме бариери, когато искаме да се засилим и да тичаме.

 Вече започвам да се чудя как така всеки е преценил какво иска. От модела на следващия си телефон до типажа, който иска до себе си и отношенията, които си позволява да има. Прекрасно е да си зададем въпроса какво точно искаме, но защо смеем да си представяме граници пред самите себе си, като има толкова много хора, които ще го направят вместо нас …

 Мисля си, че живеем с прекалено ясно съзнание. С прекалено много предразсъдъци и прекалено много време за размисли нас всичко, което ни се случва. Мисля си, че ако има как да „изпразним” умовете и душите си от всички насадени стереотипи ще сме в час.

 Какво общо имаше стаята с вазичката, която прилича на каничка за мляко, заради малките розички на нея ли?  - Така ми дойде, а май споменах, че е хубаво понякога съзнанието да е с поне една идея по-замъглено, макар и от безсъние.

 А кое е твоето нелогично нещо, което ще направиш днес?