Ами да ... открих защо сме тук. Открих защо се раждаме. Открих какъв е смисъла да извървим всички тези улици. Открих защо е трябвало да уловим във въздуха всички тези падащи листа. Открих защо толкова много пъти е трябвало да затаим дъх. Открих защо сме падали в снега и сме затваряли очи за секунда, като това ни се е струвало цяла вечност. Открих защо сме поглеждали право в жаркото слънце.Открих защо толкова пъти сме притичвали на червено, макар да знам, че е опасно. Открих защо толкова пъти сме искали красотата на цветята само за себе си. Открих защо сме готови да си тръгнем от мястото, на което сме се родили. Открих защо се предаваме пред насладата, защо прескачаме границата, защо сме готови да се сбогуваме с мириса на любовта, за да усетим страстта на непознатото. Намерих причината защо се чудим как да откраднем всеки един поглед, всеки жест и всяка мимика... за части от секундата.
  Няма нужда от излишни въпроси. Няма нужда от въпроси. Няма нужда и от дрехи, но това е друг въпрос. Открих свят, в който няма нужда от думата "защо".
  При мен вече няма въпросителни. При мен вече няма "защо". При мен има само... копнеж за емоция. Защото ... винаги сме длъжни да опитаме.

В унеса на цялото това мислене и чудене, опитите за намиране на вярната посока и равновесието, от което се нуждаем изпадаме в ненужни мисли. Изпадаме в клишета, които се въргалят около нас, изпадаме в постоянното клише, в което живеем. Няма защо да мислим. За щастието не се мисли. Няма и свидетелски разкази, има само аромати, любими улици или картини, запечатани в съзнанието ни, макар и видени един-единствен път през някой запотен от мисли прозорец.
 Длъжни сме единствено да опитаме, за да знаем ... и да не си задаваме въпроси после, защото понякога е късно да погледнем през запотения прозорец.

 Защото няма да е  запотен... ако ме разбирате.

Стимуланти. Претъпкани лавици, цветни витрини и интересни опаковки. Толкова много продуктово позициониране и обяснения, че точно това е нещото, без което не е ясно как сме живели досега. Толкова много улеснения и неща наготово. Толкова много щастие, в толкова различни кутийки, клубове и лъскави списания, толкова много "истински живот". Толкова голямо интернет пространство и толкова малко място, в което трябва да се побере душата ти.
 
 Толкова много наслада, за толкова малко пари. А колко ли струва щастието?

  Понякога се чудя за какво са ни всички тези нещица, които уж правят живота ни по-лесен, а после ни обвързват с безкрайно много други неща, от които си втъпляваме, че също имаме нужда. Нужда, за да сме по-здрави, по-щастливи, по-пластмасови и по-еднакви.
 Вече можем да превърнем всяка мисъл в реалност. Така че май няма място за мечти. И за свобода, за своите ценни моменти. А щастието е в тръгването "на бързо", когато си си забравил четката за зъби или бельото, когато тръгваш в неизвестна посока, но с добри приятели или пък на най-простичкото и обикновено местенце, но си готов да преоткриеш света точно там, на това до болка познато място. Защото и самотата е там, когато осъзнаеш, че си обкръжен от адски много хора, а си сам. В такива моменти не знаеш къде се намираш, независимо къде си. Но знаеш, че имаш път за извървяване. Това е колкото тъжно, толкова и щастливо. Щастливо, защото порастваш или надрастваш.
  Истината е,че не трябва да чакаш. Чакането е най-изтощителното и празно нещо, най-безтегловното. И пак се връщаме на стимулантите. Този път са други, този път не са материални,а духовни. Такива, които ти дават само въпроси, за които единствено трябва да намериш време,за да си отговориш, за да знаеш накъде си тръгнал. А в момента, в който тръгнеш не ти трябват нито лъскави кутии, нито лъскави и неудобни обувки, нито хубава прическа...
 Трябва само време, за осъзнаеш, че нямаш време. Трябва ти само някой, който да ти каже, че е време за тръгваме ... или сам да го осъзнаеш, без отново да чакаш някой да ти каже какво да правиш, без ограничения и без стереотипи.
  ТИ РЕШАВАШ!