Нова публикация. Нова, ама си е тук от много време. Стои си пред теб, неподвижно, леко прашасала, даже овехтяла. Долавя се и аромата на мухъл, и да - има мъж. Но аромата не е от него. Та в крайна сметка тя си е тук. Досега не си я виждал.
Танц. Любовна игра между нагорещени тела, изпепеляващи очи и страстни ръце. Крачка напред и две назад. Завъртане и спиране, среща на два погледа и вторачване с притаех дъх.
Ето тук е била, стояла си е тихичко. И тази мисъл е била пред теб, но не си я видял до сега. Усещал си нещо друго по-силно, но сега сякаш е отместила скрина и гледа изотзад и ти приковаваш поглед право в нея. Ще успееш да я видиш за първи път. Ще преплетете дланите си.

Чудиш се как да я уловиш, трябва си бърз, трябва да си рязък.

Имаме стероиди, за да бягаме по-бързо. Имаме турбо, за да караме по-бързо. Имаме климатици, за да се стопли по-бързо. Имаме асансьри, за да се изкачваме по-бързо. Имаме толкова много способи, за да спестим време, за да забързаме обичайните процеси, но нямаме време да се замислим как да усетим спестеното време, нямаме уреди, с които да сгреем душите си.
Студ. Пронизващ, сковаващ и изпиващ. Струи от погледите, от движенията и от първичните реакции на хората по улиците. Това е проблема, за които пиша всеки път. Грозно малките неща, които объркват живота ни. Гадния топъл вятър, който галейки ни, притъпява в нас усещането за идващия студ. Момента преди началото на зимата, когато вече е захладняло, но изведнъж започва да духа топлия вятър и ти си мислиш, че е идва пролет, но уви ... ще захладнява все повече и повече.
Зимата е на прага на душите ни. Напира да влезе, а ние се чудим заслужава ли си да замеменим счупените прозорци или можем да изчакаме до пролетта. Чудим се къде да се скрием и в кой да се сгушим. Чудим се какво да направим, а решението е пред нас, ама пак не сме го видели.
Носим се през живота като есенно листо оставило се на повеите на декемврийския вятър.Поставяме цели в живота си, вървим по пътя, понякога стигаме до целта, понякога решаваме, че е друга и сменяме посоката. Търсим смисъла, търсим и причините. И винаги ги изпускаме или ни се изплъзват.
Завиваме в правилната посока, виждаме табелата и знаем на къде трябва да тръгнем, но забравяме за вземем това, за което сме тръгнали. Звучи объркващо. Такова е. Винаги успяваме да намерим истинската цел едва когато е до нас. И никога не го разбираме.
Търсим пътища, търсим калдаръм или даже някоя кална пътека, само и само да знаем, че някой вече е минал от там и е проходимо. Търсим поляна, на която далегнем и да можем да дишаме спокойно гледайки звездите. Търсим я, а все я няма.
Помисли къде ти е най-хубаво да си лежиш и да гледаш звездите. Помисли си къде те боде, но ти е хубаво. Помисли с кой ти е хубаво просто да гледаш звездите...


Ето там е твоята поляна.