Стълбовете стърчаха като исполини в полето, а ниската трева подскачаше като че ли клатеща се и мъчеща се да хване ритъмът. Привидно беше поредният тих есенен следобед. Трите дървета в полето, които се спотайваха зад един от стълбовете се люлееха, прекършвайки клони, танцувайки неуморно с ветровете, изпращайки последните си златни листа в прегръдката на зимата.
Октомври. В средата. Нито достатъчно вледеняващ, за да те откъсне от мислите ти, нито достатъчно топъл да те обгърне и поеме в прегръдките си, а ти да трепериш от захлас. Танцуващи хора по улиците, привидно бързащи за някъде, прескачащи локвите и бързайки да пресекат. Силуети изскачащи от всяка пряка. Силуети, които с приближаването се оказват хора с червени носове и насълзени от погалването на вятъра очи. Ръце. Длани, търкащи се една в друга и спонтанни подскоци след непредвидената среща с някоя малка локва. Танцуващи плочки и непознати погледи.
Подгизнало и мокро, една идея по-сиво и каращо те да се сгушиш на топло ежедневие. Сивотата, която цари навън и те кара да се сгушиш между цветните чаршафи с чаша чай, която да разлееш и да трябва да ставаш да пускаш пералня, ако успееш да разгадаеш как работи естествено. Оказва се, че нямаш прах за пране и отиваш до магазина. По пътя покрай теб минават премръзнали хора, които надали ще видиш пак, ако изобщо ги погледнеш. А какво става, ако гледаш? Коя ще бъде спирката, дали посоката и целта ще са същата? Естествено, че не. Граби, кради, тичай, спъвай се( задължително!) и превързвай раните! Ходи с насинени колена и съдрани ръце, катери се ... дори по дърветата, защото никога не знаеш каква гледка ще се открие от там. Търси хълмовете, по които ще се прекатури животът ти. И гледай. Гледай в очите, в насълзените от студ, и в просълзените от щастие. Гледай, гледай ...
Харесвам кратките неща. И писането ми е такова. Вдъхновенията ми се подават набързо и за кратко. Без фетиши и стереотипи. Без сравнения. Без давност. Защото са моментни и тотално категорични. Оставящи краските на деня, през който съм преминала или сънищата, които са ме замаяли. Без монтаж и ретуш, без да трия след време.
Никога не знаеш коя точно е спирката и колко време ще чакаш автобуса, нито дали ще те отведе в правилната посока. И макар да ме мързи да си направя сандвич, не се уморявам да се озъртам тук-там. Току-виж някоя неочаквана усмивка те озари... или си спестиш едно спъване.