Законът за защита на детето не позволява показването на тези деца в лице, това е причината да се вижда само гърбът на един малчуган  и леко "оръфаната" му фризура. Виждаме лицето на напорист млад репортер, хванал ентусиазирано микрофон с бяло кубче и злен надпис на него. За фон има бавна музика, която би трябвало да ни трогне и бледи стени, макар да съм гледала видеото преди 10 минути не помня нито цвета на стените, нито музиката. И не това е важното.
 Започва диалог.
 - Защо си в дом?
 - Защото няма кой да ме гледа.
 - Имаш ли родители?
 - Да, имам ... май е само майка.
 - А познаваш ли я?
 - Ами не ...възпитателката ми беше дала едно писмо... и знам, че... не е в България...

  Мислех да оставя всичко без коментар, в унисон с решението си да подминавам всички идиотски филми, които дават по Коледа и останалата помия, която се лее от медиите в последно време, но не. Не и за това. Не, защото не можах да разбера как, за да се разчувстват  лелките пред телевизора може да се причини това на едно дете. Сякаш му е малко всичко, с което се сблъсква и няма как да си избегнат горепосочените въпроси, за да каже детето, че не работи климатика в занималнята им.
 В задачата се пита кое е по важно, психическото здраве на детето или рейтингът. Явно за БТВ и "Нека говорят... с Росен Петров" е второто, какво по-хубаво от това - евтин материал и скъпа реклама малко преди праймтайма, че и със сълзи от лелките пред телевизора. В една нормална държава отговорът е ясен, макар да няма нужда от въпрос, защото такъв казус не би се създал, но тук е достатъчно, че детето е в гръб и само чуваме как притаява дъх, докато се чуди как да отговори на въпросът "Защо си в дом?".

  Днес търсих нещо в google. Когато изпишете първата дума излизат предложения за евентуалните търсения. Познайте какво излиза след като напишеш "какво е", ето ги и четирите варианта:
1 таблет
2 любов
3 смартфон
4 софтуер
 Кой си избирате? - Таблет? - Имаме съвпадение, честито- нищо не печелите. И аз си го избирам, в последно време установих, че е много удобен и практичен особено, ако имате постоянни вдъхновения като моите, колкото и непотребни и подходящи за завиране в нечии анал да са ( правих редакция на текста и премахнах първото споменаване на думата "анал", но този път не може да бъде избегната, с пояснението пак присъства два пъти - трагедия бел.а.).
 Днес разсъждавах над схемата с принцесите и принцовете на бели коне, над идването само на конете и неправилните търсения на принцесите ... с кайма, с кучешка кайма. Всичко опира до търсенето и начина на търсене. Пишеш "искам" и ти излизат четири варианта, ако искаш любов и отдолу ти излезе запознанство, среща, късмет и салам не избираш салама, макар че е най-сигурното - да винаги можеш да го ... изядеш, не е толкова цветущо,нали? За хората с по-богато и вулгарно настроение пиша тази вечер.
   Мъчно ми става, за всички принцове и принцеси, които се губят в гората от избор и попадат в храсталаците, които ненавиждат, но се заседяват там, защото могат да си починат и не духа толкова. Мъчно ми е. Аз минавам през полето, не искам храсталак, който да ме пази от вятъра, а дърво, което да прегърна, докато бурята отмине. Докато отмине. И знаете ли какво няма краен срок, изобщо няма срок. И няма нещо като "на мен нещо ми има". На вас нищо ви няма, без значение какво казват другите, естествено,ако не са лекари, които ви карат да пиете много малки цветни хапчета, та ... Няма значение, че всичко е "само секс"- това ми идва малко фолк честно казано, малко примитивно и много самозадоволяващо се, следователно е изпразнено от смисъл, а ако няма смисъл защо го правим?
 Мразя фразата "Светът не се върти около теб" - ами аз ще ви кажа, че не е така, около всеки вас се върти света, даже не се върти,ами вие си го въртите. Всичко е във вашите ръце, така че не на чикиджийството, че с лепкави ръце трудно ще го въртите.
 Стана ми смешно след като прочетох един от  редовете при последното ми преглеждане на публикацията. Не, не става дума за чикиджийството или салама, а за дървото. Всички до него опираме, защото сме създадени, за да го търсим. Хубаво е,че трябва да го търсим, но сме станали безчувствени и прагматични. По-добре вулгарен и брулен в полето, отколкото приклекнал и заблуден в храсталака. И всичко това е докато намерим дървото.
  На всички вас, които сте готови на понесете всичко на плещите си, брулени от вятъра.

 Вървейки по улицата и подритвайки жълтите листа, които шумоляха в ритъма на есента ми се приискваше да се просна върху земята и да лежа. Просто да лежа, даже без да мисля или да блуждая в мечтите си, а само да гледам залязващото небе. То беше толкова красиво, толкова красиво ... Почти колкото в мексиканският филм, който гледах снощи. Беше с щастлив край - главната героиня уби мъжа си и каза, че се чувства ... почти щастлива."Почти", сигурно защото го е направила чак след 15 години брак. И какъв е изводът? - Не ходете с непознати мъже в ранна възраст, за да ви показват неща, които не сте виждали - може в последствие да съжалявате. Това се отнася до момичетата, за момчетата не знам, ако ще ме питате за възрастта( нещо, което знам, че няма да се случи, но все пак да си кажа) - не знам, но си стойте при мама и тате, докато още ви се играе на криеница. Това е нещо като периодизация на войната. Докато тече не знаеш, кога ще свърши,а когато свърши се чудиш свършила ли е наистина. Уж знаеш началото и края, но винаги има нещо преди това,а това което остава след нея не изчезва толкова бързо, колкото аромата на барут. Войните обаче май единственият начин да се почувстваме свободни. Да имаме силата да усетим смъртта и желанието да се сблъскаме с нея... като я изпратим при някой друг, а ние да останем с ... раздават ли още медали? Имаме ли нужда от тях? За какво са ни? За да видим обратната страна на медала?
 Виждаме само това, което искаме. Или по-скоро виждаме само това, което можем да видим. А дали искаме само това, което виждаме? Не е ли това прекалено? - Всичко, което успеем да видим. И да е, това е новата житейска логика -А какво правим, ако вземем всичко, което искаме. Май едно голямо нищо. Свободен пазар, свободен избор, свобода на словото. Безкрайна вакханалия, от която нямаме нужда, защото не сме способни да фокусираме. А какво се случва тогава? - Блуждаем в безкрая, без истински емоции и тръпки. Създаваме си такива и си мислим, че изпитваме нещо. Докато не дойде развръзката, предполагаемите вариации на щастливия край или не намерим рисунката си. Картината, в която можем да усетим топлина и любов. Картината, която сами сме обагрили и чакаме някой да се впише в нея, за да му лепнем състоянието "влюбване", но можем само да се радваме, все пак можем да имаме всичко, което виждаме. А дали виждаме истински всичко, което можем да имаме? Дали знаем какво имаме и какво искаме?

Да обичаш или порока на 21-ви век

Да обичаш или порока на 21-ви век. Материя и плът - обликът на всичко. Видно, но не и сетивното. Превод или етимология, google translate? А ти кой беше? Този разговор има тема, а смисъл? Или кой изпусна чашата и тя се счупи, та после като я залепихте не беше същото.
 Време за съвременниците? Галатика.
 Колко ли са ухаещите все още на парфюма на друг и получаващи най-истинското любовно признание? На всички, които няма да усетите нищо, и на тези, които замаяно гледат през прозореца и виждат жената от съседния блок, която стои по хавлия на прозореца,осветена от играещите светлини на телевизора, замаяна от цигарата, която пуши и настръхнала от студения вятър. За всички, които се чудят защо да обичат е порокът им, който няма да споделят. На всички, които нямат място в този свят, защото той е техен. На всички, които имат чувството, че живеят в магазин и се разминават с пластмасови обвивки и изкуствени мигли за по-изразен поглед. Разминаване и катастрофа. 2 в 1.
  Всичко на 23 - червено, дали някой е готов? За неуспешните залози и за хазарта, в който живеем. Поредната емоция, която е несвързана. Толкова много думи, толкова много ... толкова много хора, които говорят и толкова малко слушатели и едни малки полета за попълване, чак ти втръсва. И идва момент, в който получаваш белите листи, но си свикнал на малките полета... и е до там. До вече поставените бариери и до мечтите за други светове, към които като отвориш врата ще ти се виждат големи.

 От един обгърнат човек до всички останали ... обгърнати - примерно. Обгърнати от света на материята или от тънък черен шал, седящи на някоя веранда и наблюдаващи планините или до тези, които са се отпуснали  на някоя тераса и гледат морето. Май до всички, на които им е поне на половина толкова студено, колкото на мен. Днес изпращам послание. Послание за света,  за простите истини, които изплуват. Да - за простите истини - които са прости, защото са истини, и са истини, защото са прости. Има толкова много шумове, които отвличат вниманието ни, толкова много неонови табели и толкова много прекалено къси поли, че няма как вниманието ни да остане приковано към... май към всичко. Няма пирони, с които да заковем секунда от времето си, което е толкова малко,а ние пилеем толкова безобразно, че ни се струва безкрайно много.
 Неочаквани пристъпи на безтегловност. Задъхване. Накъсани мисли и аромат на хотелска стая. Непознат препарат, интересно сгънати хавлии и евтини сапунчета за еднократна употреба. Диван с цветя. - Това ли е мястото за размисъл? Това ли е мястото, на което изплуват истините? В нуждата да е ново ли се изразява всичко? В нуждата да оценим нещо или да го видим от друга гледна точка? Или в найлоновите торбички, които май вече са много повече от нас. Да живеят консуматорите.Не! - Да живеем ние - консуматорите! Да живеем сред найлоновите торбички. Днес имам проблем с тях. Отказах се от великата промисъл, която ми дойде свише, и с която щях да ви просветлявам. Стига сте си купували найлонови торбички. Стига лирика, стига ароматни свещи и стига любовни песни, защото такива скоро няма да има. Всичко ще е закрито и зарито от нашите найлонови торбички и от нашите боклуци... и от нас, боклуците. Окупаторите и узурпаторите на тази планета. Или на тази галактика, не ми се иска да вярвам, че имаме толкова голям потенциал, че да затрием всичко. А и вярвам в теорията, че Големият взрив всъщност не е единствен, преди него е имало и други, и ще има и други. Вярвам в обратната гравитация и вярвам, че имаме прекалено много от всичко, за да знаем какво имаме. Вярвам, че ние ковем съдбата. Всичко е в нашите ръце, найлоновите торбички също. Носете си нещата в ръка или с танк, не знам кое е по-добре, скоро ще започнем да се придвижваме с танкове, сигурна съм.

Пристанища.
Ветрове.
И камъни.
 Изречение не трябва да започва със съюз, на мен не ми пречи.
 Синева, навито въже на палубата и малко пясък, останал между пръстите. Историята на някой, който е оставил много зад себе си. И е казал "сбогом" или "здравей" преди да тръгне. Колко ли такива истории има? Колко ли хора могат да разказват наистина? Колко хора могат да кажат край. Край на началото, край на първопричината, край на животът такъв, какъвто го познават? Колко ли хора могат да се откъснат от сушата? От сигурността, която им дава твърдата земя и стените, които трябва да го пазят от вятъра? Среща с него, очи в очи?
 На простотата и свободата, над която тя виси безбрежно. На любовта и изгубените й джапанки. На силата и забравеното й одеало, с което да се сгрее. И пак на свободата в окови. На волните души, които са въвлечени в безкрая на всички стени, които чакат да бъдат съблечени от вятъра. И на голите души - облечени в материя. На танците, които ни запленяват в себе си и ни въртят, карайки ни да потънем във вечният им ритъм. Ни вибрациите, които ни карат да усещаме. На усещанията, които ни намират сами, когато вперим поглед в чистото нощно небе и видим многото звезди, които могат да ни приютят ... заедно с мечтите ни. За местата, на които можем да намерим подслон без да ги оставяме .... тях - мечтите. На джобовете, които могат да ги поберат, колкото и големи и невъзможни да са. На дисагите, които усещаме, че трябва да изоставим, защото нищо материално не ни трябва.На тежестта, която ни дърпа към земята, за да не направим фалстарт преди да сме полетели. На вятъра, който ни издига.На истината, която идва заедно с вълните, за да те прегърне. На вкуса на сол по устните.На всичко посвещения хвърлени в морето, като писмо в бутилка, с надежда за неочаквана среща. С надежда да не бъдат разбити от някоя безпощадна скала и с надежда за един не толкова каменист бряг, на който да акостират. С надежда за попътен вятър, макар и да няма платна.  С любов към по-невзрачните мидички, с които могат да те зарадват. С любов към свободата! С любов към това, от което сме лишени, но благодарение, на което имаме свободата. С любов към първата глътка тежък и влажен въздух. С любов към вятъра, който винаги е попътен...  И с каскет на една страна, за да гледаме само напред.

  Влюбвате ли се? Влюбвате ли се истински? Влюбване - сещате се, от онова, което боли. Което те сръчква и не те оставя да заспиш сам. От онова, което те кара да искаш всичко. Да докосваш, да притискаш, да се наслаждаваш, да сграбчваш, да милваш, да стискам, да вкусваш, да разкъсваш, да слушаш, да хапеш, да чакаш, да летиш.
  Целувате ли? От онези истинските целувки, които нито са прекалено дълги, нито прекалено къси. Които те оставят без дъх и нямат вкус на дъвка. Които не са за еднократна употреба, след които помниш, а не се чудиш защо изобщо си го направил.
 Прегръщате ли? От онези прегръдки, които макар да е горещо те разхлаждат - карат те да настръхнеш и да искаш да се сгушиш още по-силно, да притаиш дъх и да не свършват. Които те обгръщат като предпазно въже, без което не мислиш, че можеш да скочиш.
 Държите ли за ръка? Държите ли здраво, сякаш сте хванали малко дете и пресичате? Държите ли, за да сте сигурни, че е ще е там. Държите ли, защото ви е страх, че когато се обърнете ще притичате с поглед покрай всички дървета, които се блъскат с взора ви, а може и да не го  намерите?
 Спотайвате ли дъх?Дъх на очакване, дъх на трепет, дъх на изпълване, дъх на сливане. Дъх преди да се срещнете очи в очи.
 Мъчите ли се да запечатате всичко с поглед, за да не забравите или изпуснете и секунда? А после затваряте ли очи, за да не може нищо да се прокрадне между двама ви?
 А когато няма какво да не те оставя да поемеш дъх? Когато няма какво да те кара да съзерцаваш пълната луна и да те кара да се чудиш откъде ли я гледа... Искаме ли  все така да се крием от дъжда?
  
 

  Въпросник за нетърсещи отговори

  И да - няма анатема вече. Няма и пълна любов или пълна омраза. Няма черно и бяло, има само краски, а най-лошото е,че почти всички бият на сиво. Сиво като ежедневните ни мисли, сиво като ежедневните ни любови. Няма и ляво и дясно. Как познаваме посоките ли? - Ами като гледам всички се лутат, защо ли? "Защо ли?" е един от любимите въпроси на интелектуалците, аз обаче имам прост отговор - защото не знаем какво да правим, защото не сме били научени, защото няма да научим и децата си, защото и те трябва да питат "Защо ли?". Защото сме красива, но глупава държава. Защото зад красотата се спотайва глупостта. Защото искаме красота.Защото притежаваме единствено възможност за свобода, а именно от нея бягаме, за да отидем при красотата, за която ни е втълпено, че е красива. Искаме номенклатура, която да ни притиска, но да ни осигури огризки, които ни си виждат пир. Искаме лъскаво, макар всички, които му се наситят да дирят истинска плът и земя. Да плътта и земята, която така или иначе имаме. И свобода търсят, и нея си имаме, а това е най-трудното нещо за намиране. Пътя е дълъг и изпълнен с препятствия, а когато я намериш си изпълнен със странно задоволство и в същото време с малко яд, заради ненужното дирене, когато разбираш, че е била в главата ти.
 Животът е кръговрат. Историята е кръговрат, светоусещането ни е кръговрат. Всичко е въртене, въртене в един свят, който можем ние да завъртим, можем да го обгърнем в прегръдката си, да го поберем в дланите си и да се въртим. На мен ми харесва,а и не ми се завърта свят като от въжените люлки. Като малка май ми ставаше лошо, не помня вече, май е време да опитам отново. Нали всичко беше кръговрат. Такова е, защото не знаеш в кой момент нещо, което си отхвърлил или забравил ще се окаже следващата стъпка. Такова е, защото искаме солено, но и сладко. Искаме сила, но искаме и слабост, искаме топлина, но искаме и студен вятър. Искаме любов, от която да плачем. Искаме красота, но искаме и да я усетим. Искаме сигурен път към успеха, но искаме и новаторство. И знаете ли къде истината? Знаете ли как се усеща?
 Усеща се, когато седнеш на някоя скала, погледнеш прашасалите си и вече изпокъсани обувки, усетиш как щипят раните на коленете ти, наплискаш лицето си със студена вода и можеш вече да усетиш това, което виждаш!

Колко пъти един пътен полицай си бърка в джоба след  "ротинна" проверка или Всички обичаме хубави коли

 12 юли, горещ ден. 

Добро утро, София. С идеята да си изпия сутрешното (или по-скоро обедно) кафе и да се порадвам на слънцето, заставам на прозореца. Общо взето идилия. Живея на бул. "Евлоги и Христо Георгиеви", а блока ми явно е едно от любимите места за дебнене на пътни полицаи. По принцип няма нищо необичайно освен типа коли, които спират. Наблюдава се афинитет към нови модели, по-специално джипове. Набива се на очи и марката, която няма да споменавам, само ще подскажа, че в един гангстерски сериал - родно производство, гонките бяха със същите коли, най-вероятно това е и причината да са им толкова съмнителни и да ги проверяват често, пък са и лъскави - привличат вниманието. Друго ми стана по-интересно - колко често си бъркат в джоба, след като са проверили документите на шофьорите, най-вероятно проверяват дали не са се скъсал. е физиономията им, когато са изпуснали някоя от евентуалните си проверки, защото още не са пуснали другата кола, пардон X6-тица. Честно да ви кажа погледите им ми приличаха малко на тези на малко дете, когато му е паднал сладоледа. Та нищо ново под слънцето, но ми направи впечатление как някои хора си "забравят" документите в пътите полицаи, а те грижливо ги прибират, най-вероятно, за да им ги върнат.

Открито писмо до медии в България
 Адресата е посочен. Посланието ще е кратко - не ни убивайте ментално!
   От месеци отказвам да гледам телевизия и да чета вестници, защо ли? -Защото ми омръзна да гледам хора,а всъщност да виждам празнота. Безброй телевизионни формати, много лица  или по-скоро много маски. Маски, които сложени веднъж биват разходени из всички телевизионни студия. С тях вървят и помпозни тоалети, високи токчета или ботуши от крокодилска кожа. В повечето случаи имитации като самите хора. Безброй опити за оригиналност и запълване на ефирно време, плюс малко продуктово позициониране, или не толкова малко, колкото си мислим.
   Анализ на родния ефир би отнел 10 минути - политици, крадени дипломи, гадатели със засилена чувствителност към точните цифри, певачки и манекенки. За изброените може да се говори много, но няма какво да се каже.
  Превключвам каналите на българските телевизии. Няколко музикални - комерсиална чужда музика, един сборен балкански и няколко български чалга ( 24-часови порно) каналчета. Това е откъм музика. Преглед на телевизионните формати по националните телевизии. Спокойно, няма да ви занимавам с турските сериали - да могат бабите да следят плетките на Джеврие и да вземат идеи за терлици. Предаванията ме притесняват. Гледа ми се едно интервю, в което не се говори за това как Бойко Борисов изрежда за 10 минути всички епитети, които знае по адрес на опозиционерите или народа, който напоследък не го величае. Гледа ми се нещо друго освен новите рокли и жалките опити на някоя "звезда" да спретне цяло изречение, без да си проличи как се бори в движение да го съгласува. Не че и повечето водещи не се сблъскват с въпросния проблем, естествено неуспешно.
  Преди години беше странно "фолк звезда", както обичат да ги промотират, да се появи в предаване по националния ефир. Анатемата обаче бързо изчезна, явно покрай салфетките се лее и светена вода. Не ми се иска децата, които стават от компютъра и отиват пред телевизора да гледат жени, които са щастливи от материалния облик на празнотата, в която живеят и с нелепо жестикулиране да ни карат да вярваме, че щастието е скрито в няколко кубика силикон. Защо после се налага две седмици след баловете да се коментират подобията на рокли на абитуриентките, които не покриват почти нищо,силикона и китосаните им физиономии,откъде ли е дошло вдъхновението им? Смятам, че хората искат това, което виждат. Както се казва "Далеч от очите, далеч от сърцето". 
 Рейтинг има, явно проблемът  е в мен.  Все си мисля, че с 15 минути, в които се преглеждат театралните афиши,  разглеждат се различни леснодостъпни дестинации в България или се представя книга на български автор, ще са една идея по-приятни и обогатяващи. Все си мисля, че когато вземе да се говори за култура (от латински cultura - означаващо да култивира) и червената лампичка(не онази за аплауз) светва и водещите гледат да избягат от нея. Все си мисля, че има толкова много красота за показване, че ни е страх от нея. Е, нека живеем в света на салфетките и неоновата светлина. Защо зачекнах толкова усърдно темата за фолка и телевизиите? - Защото "животът ни е поп-фолк" или поне това, което виждаме ежедневно прескачайки каналите. На 19 съм и не искам да живея в този свят. Докато е време започнете да ни показвате истинските неща, защото в противен случай след няколко години няма да има кой да гледа.
                                                                     Благодаря за вниманието

                     Между "Секса и градът" и Боя, е*ането и сръбската музика
  
   България, официално Република България, е парламентарна република, разположена в Европа. Със своите над 110 хил. км² площ, и 7,4 милиона души, България се подрежда на 102-ро и 96-то място съответно по площ и по население в света. И на първо брой на седянките, мислителите, екстрасенсите, пророците, надарените хора, които могат да правят по 100 неща, от които нито едно както трябва и най-вече по брой на морални стожери на глава от населението. Пропуснах и по петна. Сещате се, грозни мръсни петна, които нямат триене и си правим сами.
     Клепане- често ни се случва. Не винаги с кетчуп, или както казва брат ми - кепчут, но винаги оставя следа. Последно време всичко е мръсно. Обувките ни, дори да не е валяло- събираме кал отвсякъде. Ръцете ни- дори да не сме докосвали нищо. Шапките ни, които стоят върху глави, в които се въртят мисли за всичко останало, но не и за красота и хармония. Даже звучи отопично и въздухарско.Като казах  въздух - и той е мръсен, но не от емисиите на вредните газове. И снимките на са ни хубави- къде ви пратих. И те са наклепани от душевен и емоционален грим, които вече е задължителния кит за жени и мъже, снимки за внуците вече няма. Има нещо гнило в цялата работа. И да - мирише. На кебапчета и на парфюм, не е задължително да е евтин. Живеем на кръстопът. В часовете по история ни учат, че заради разположението ни все са се мъчили да превземат териториите ни, но нали ние сме умни, смели и сръчни и виждаш ли, дори да сме били няколко века под робство пак сме свободни и единни. Или поне така пише. Леко се споменават и предателите - кой дал ключовете за крепостта, кой предал Левски и такива има, но са единици, ние сме си най. И сега а леко като съседите, които са си българи, но не си го признават и леко ни мразят, си крадем по нещо от различните "култури". Та да си дойдем на думата - да живее "Секса и градът"  в Софето и сръбското, което завзема родните механи с красиви носии по стените и червени покривки. Или беше обратното... Не, май е едно и също и в столицата и в прованска, но все пак както е казал Хемингуей "Всичко, което е далеч от морето, е провинция", но при нас май всичко е провинция. Живеем в провинцията на съзнанието и идеалите, но столицата ни се губи. Скрита е не от смог, боклук или глутниците от бездомни кучета, нито от прахта на постоянните нощни състезатели по булевардите, тук мога да споделя учудването ми как на Евлоги точно в 4 решават да джиткат, когато заспивам.Та, ние си я крием, сигурно е от местоположението, влияе така на хората - вижте колко гробници има по нашите земи. Крием потенциала и оригиналността си, крием талантите си или направо ги пращаме първо да си сложат силикон и да си направят лек тунинг. Крием и душите си, от всичко което може да ни изкара от истинската криза. Тази на слабоумието.
 Остава ни изборът. Изборът между боя, е*ането и сръбската музика или "Секса и градът".

        
   При сравнението на представата за света на Платон и Аристотел има леко разминаване. Платон е гениален, Аристотел също, но си противоречат. Противоречива е идеята ми за любов. Но знам, че не е сън, защото май съм я виждала. Или поне парчета, жалко че нямам идея къде е тиксото.  Преди време реших, че живота ми е пъзел и ще събирам парчетата доста време, но щом съм го осъзнала съм на прав път. Тогава обаче не знаех колко време ще отнеме, и сега не знам. Виждам обаче колко време отнема напасването, разтурянето, но поне за премоделиране не губя време. Как се напасват съдби, как се напасват картини?
  Не знам кой си. Няма и да разбера, чети си. Само не пиши "К*Р" накрая. Не знам имаш ли отговори. Не те питам обаче. Чакам ти да си зададеш въпросът, не защото те питам, а защото искаш отговора. Дали ако можеш да вземеш блажна бяла боя или малка сива гума ще я използваш?
      Монтаж на спомени?
 Аз съм против замазването. Не искам запълване на дупките от коршумите. Поне аз, за Цеци Красимирова не знам. Кофти хумор, извинявам се. Преди година се заговорихме с един познат (вече в списъка с боклуци) относно емоциите, които пренасям върху определени предмети, като по-специално ставаше дума за музика. Не се сетих за песен, с която да свързвам даден човек или случка. Е, вече не е така. С него свързвам една, добре че беше глупав пролетен хит, който бързо отшумя, както и въпросният човек. Какво правим обаче с евъргрийните? Какво правим с връхлетелите ни, които трудно отлитат от ума ни? Знаете ли какво? -Слушаме си ги и им се радваме. Естествено давам отговор само за песните, за другото вие си знаете.
 Сега да си дойдем на думата. За претапицирането. Някой пита ли за наденицата? И да пита аз не знам нищо за нея. Whatever, та ...животът ни е диван. Ние преценяваме дали да сложим отгоре му цветни възглавнички или меко одеало, в което да се сгушваме. Ние решаваме дали ще претапицираме, заради едно петно или ще се опитаме да го изтъркаме, дори да се озорим. Ние решаваме на кого ще дадем да седне на дивана ни, където да ни прегърне или да го нацапа. Ние седим на дивана и чакаме сродната си душа.
Сродна душа. Две думички и една голяма идея.

Предния път попитах дали имаш червен космат пуловер, с който не можеш да се разделиш. Или не беше червен, май не беше и космат - няма значение. Днес ще попитам друго. Та ...
Какво правиш, когато осъзнаеш, че прегръщаш?
Не знам ти какво правиш. Ама и аз не знам. С дъжда е по-лесно. Ако искаш да те намокри си чупиш чадъра и продължаваш без него, ако не го чуваш отиваш и сядаш до прозорец, под който има ламарина и дъжда е готов да танцува за теб. Ами как ти се приисква да усетиш цъфналите цветя, когато си забравил, че миришат? Когато си свикнал да ги виждаш само през прозореца и упойващата миризма се е изпарила някъде назад в съзнанието ти.
Обичаме ли вече? Притежаваме ли любовта? Опредметяваме ли я? Дали вече не притежаваме хората и не обичаме предметите? Алиса ли е в Огледалният свят или ние? Защо не се задоволяваме с малко топлина? Тя вече и без това е дефицит...
А защо сме сред най-тъжните хора в света? Дали защото не се обичаме или защото по-трудно можем да си купим предметите, които да обичаме? Защо винаги питам толкова? Дали с питане се стига до Рим, а до щастието? Къде е Валхала, а има ли за какво да се умре? Защо губим живота си в задаване на грешните въпроси? Защо губим живота си във въпроси? Все тая ... отговорите си ни връхлитат, дори да не смеем да попитаме на глас ...

Зелени очи(произволно), дълбоки погледи, виждаш как уж водейки друг разговор се обръща и се смее на това, което си казал. И да май се усеща без да сте си казали дума.

Резки сблъсъци. Това е всичко. Засичане на погледи и плахо хващане за ръка. Непознат аромат и топлина идваща от непозната гръд. И да, пиша по-рядко, защото се пише със сълзи в очи или с пеперуди в стомаха. Когато винаги си мечтал да си като другите виждаш, че няма да стане, виждаш че те пък мечтаят да са различни, но и това не може да стане. Мечтаят да имат палитра, в която да плескат и цапотят с различни краски, а ти мечтаеш да изхвърлиш своята за една смотана прегръдка като тези, които имат те.
Защо я няма ли? Защото истинските неща са малко и трудно се откриват,стават неочаквано и когато си на лов за тях трябва да приемеш, че можеш да се окажеш плячката.
А защо не помниш какво е да прегръщаш? - Защото ловният сезон не е започнал.

Имаш ли грозен пуловер, който е във фитили, но не даваш на никой?
Аз нямам и не искам и да имам. Хващам се обаче, че не искам нещо вече, но не си го давам, не го пускам, не отпускам възела и не давам да си поеме въздух ... дано някой познат не умре от задушаване, че след тези редове знам на къде ще са отправени подозренията. Както и да е.
Притежание на емоции, на моменти и на предмети. Веднъж изминала всяка секунда, всяко дихание, всеки поглед бива запечатан и е готов да бъде протрит от прелистването на тежкия кафяв албум с оризова хартия между страниците. А ние искаме да си ги протъркаме, сами... Да усетим тихия парфюм и да помиришем прегръдката в гръб, когато си се облегнал на любимата си възглавница и гледаш през прозореца, да я усетим след като сме си я спомняли толкова пъти, че вече не помним дали си я припомняме или сме я сънували, или просто сме я мечтали. И няма кой да попитаме, тя си е наша и не я споделяме.
Всеки има мечти. Всеки има копнежи. Всеки има желания. Всеки има блянове. Те зависят от това, което можем да усетим и искаме да докоснем. Дали ще бъдат споделени или не все пак са си наши. Дали и други ще ги искат, дали други ще ги изпуснат не зависи от нас, нито има значение. Поне не и за нас.
Дали ще мечтаем за прегръдка, за която мечтае и новият съсед, който не си виждал никога, но спи през една стена от теб. Дали ще искаме да ни гали топлия вятър, който не сме разбрали, че се е завърнал, защото не сме отворили прозореца. Дали ще получим това, за което мечтаем зависи само то нас. А мечтите са тук за да се сбъдват, за да правим необходимото те да ни изскочат случайно от някой вход и да ни препънат с крак.
Сбъдват се. А ангелите летят, когато е тъмно, когато е прекалено студено. Защото тогава всички спят, всичко освен мечтателите.Освен готовите да прегърнат мечтите си.

"За почест! Фуражки долу!"
Леки изключения се приемат, полицаите може да си ги оставят, и без това 7 часа да стоиш на пост в чакане на Върховния главнокомандващ са си доста време, особено, ако е февруари и единственото развлечение е да пускаш палави погледи на преминаващите девойки или да показваш среден пръст на колегата милиционер, пардон полицай, който може да е на 30-40 метра разстояние, но пък е от другата страна и комуникацията с жестове е особено удачен вариант. Сигурно не им е весело и когато снегорините минат покрай тях и истимаро ги понапръскат (тъкмо шофьорите ще си върнат за онези 50 лв., които още ги е яд, че са им бутнали, нищо че не са същите, да им е гадно!) , все пак оправдано е - имат доста работа, чисти се за първи път, откакто е заваляло сняг.
Оставете ги тези снегорини , нека дойдат танковете! Време това е основното превозно средство на политиците в България, не толкова заради желанието за атентати на българите, макар често да сме свързвани с такива, а заради собствената им параноя. Очебийното присъствие на полицаите, които са като накацали на всеки 50 метра по пътя, през който минават кордоните на различните политици, които идват на посещения в милата ни родина (с малка буква) е някак си неразбираема, но да кажем, че правим добро впечатление с мерките си за сигурност и организираността си.
Друг въпрос ме гложди обаче, той обаче не е защо примерно и на посещенията им в малките градове има жива верига от полицаи, която е от единия край на градчето до другия. Въпросът ми е следния: Как да обясниш на дете на 7 години, че цветята, които сте купили за да поднесете на Левски може да имат бомба и ПРЕЗИДЕНТА го е страх?
Днес, на 18. 02. 2012 година, в град Карлово - градът на Апостола, цветя пред паметника му не се поднасяха от граждани. В магазините за цветя предварително се уведомяваше, че не се приемат венци.Нито от граждански организации или фирми, нито от простите люде. Днес на 18.02.2012 година от желание да си скъси церемонията, за да не се стои много време на студено или за да се избегнат атентати цветя нямаше. Обсипаният предни години паметник си остана оголен, или поне до напускането на кортежа, когато и простосмъртните ще се доближат до него и ще могат да оставят двата евтини карамфила.
Само два, за да не свършат по цветарските магазини, че току-виж, както хвърлят салфетки по местата, които наричаме фолк клубове, започнат да зареждат и с карамфили. Кризата е не толкова финансова, колкото духовна и докато се налага да обясняваме на децата си защо не може да отдават почести, повечето хората ще са на вълна "Завърти колана, D&G, криза вече няма -дай дай".
P.S. Казвам се Светлозара Лазарова (адреса обаче няма да си го дам) и се радвам, че България се оттегля от ACTA, защото в противен случай, ако НСБОП дойдат и у нас щеше да стане лошо - имам бая свалени MP3... Viva La Liberta! И да ни е честит празника, а то беше възпоменание.

От личен опит съм забелязала, че нещата се правят по-лесно с премръзнали пръсти. Добре де, не е по-лесно, но е по-красиво. Желанието да докоснеш нещо, дори да ти коства усилие. Всичко и всички станаха толкова лесни, че желанието за усилие си е цял бал за душата.
Биология, устройство на организмите. Психология, устройство на ... в действителност мислите нямат устройство. Или поне така го чувствам аз. Спирам да използвам думата мисля, и на практика спирам. И без това... чувстването ми се получава по-добре. Особено, когато е на студено. И да, сега е 3 и 10 сутринта и аз съм на терасата, и да - утре трябва да ставам рано.
Забелязвали ли сте, че небето е много тъмносиньо? Аз не бях, до снощи. Чудех се дали е такова само около звездите, които го озаряват или ... да сетих се, че цялото е такова, просто там се забелязва по-добре. Вглеждайки се, освен че се спънах както си трябва и усетих калдъръма както си трябва осъзнах нещо. Няма пауза - не е нищо грандиозно. Цялото небе ми се вижда тъмносиньо, даже там, където няма звезди, просто трябва да се вгледаш по-добре. И все пак не знам какъв цвят е, но на мен ми се вижда такова. И все пак много ми харесва да се взирам и да успявам да видя истинския му цвят там, където няма какво да ми "покаже" нюанса.
Никога не е лошо, като идея просто ви го давам, да се оглеждате. Не винаги, но поне докато пресичате, и срока на годност може да поглеждате. Аз не го правя, не ми пречи и да умра от нещо развалено, по най-баналният и патетичен начин, задоволявайки лакомията си. Оглеждайте се, но не във витрините и не за точния човек. Нали с търсене не се намираше. От опит знам, че с търсене само примати се намират, в интерес на истината и без търсене само такива се появяват, и да - нарекох всички мъже, с които сме имали някакви отношения примати. "Всички" звучи като плашеща цифра, за щастие имайки предвид, че мъжете са примати(пак го казах - ужасно е), не съм контактувала с много ,Да, скъпи мои просто приятели, и вие спадате към тази група. И да, няма изключения. Знаете ли какво? Май е най-добре да се оглеждате само, когато пресичате. И все пак мога да направя един прикрепен файл с имената на хората, които не държа да се оглеждат, докато пресичат. За това ми говорене току-виж мен ме блъсне нещо, макар да имам предчувствието, че ще е токов удар, whatever. Та... не е хубаво да се заглеждате в света, вижда се прекалено много студ. Не, той не се усеща, както преди. Той е безкусен и прозрачен, без аромат и сме обгърнати от него. Сковани, потресени и сякаш ударени от електрошок. Моментът на живителната глътка топлина идва с вцепенението от следващата, която е от студ.


Обвивките, с които се топлим. Картонените замъци, в които се барикадираме. Светът, в който живеем. Светът, в който копнеем. Светът, в/с който се задоволяваме. Светът е напълно, абсолютно и тотално ... празен. Изпразнен.

Добре, че имаме тераси, на които се диша...

Тази вечер изписах света. Това си е за мен... и теб. Четеш драсканиците ми, а не знам кой си. Позволявам ти да влезеш в мен, а даже не знам какъв е парфюма ти. Давам ти да погледнеш през очите ми, а не съм виждала твоите. И да- не си конкретен. Пиша те в мъжки род. Няма значение. Ти и аз сме. Аз пиша- ти четеш. Това е мястото, на което се разсъбличам в думи, няма го паравана на дрехите, няма я маската на грима. Всеки път, когато отварям тази страница затварям вратата на стаята си. И смесвам вкусове и аромати, цигара и течен шоколад. Душа след това е задължителен, толкова наситеност трудно се отмива.
Студено е, но не го усещам. Вътре е топло, отварям прозореца. Наистина е студено. Дима от цигарата не се откроява от дъха, горещи са. Сигурно се различават само по това, че с дъха не могат да се правят кръгчета. Ако не можеш да правиш кръгчета от цигарен дим значи всичко е идеално просто и мъгливо. Да- не пуша. Просто е мъгливо.
Не съм пуликувала другите вопли, не днес. Сега ми е... сладко. Шоколадено и леко премръзнало. Защо обичаме шоколад? Защо искаме наслада? На какво сме готови? Можеш ли без нея? И да можем защо да го правим?

Обичам шоколад, добре че е той ...

Born to be wild ...
Ама в някой друг живот. Тогава, когато търсим усещания, а не предмети. Там, където ще можем да намерим и други неща освен вещи. Защо ли така странно ни убягва и защо, ако се присетим, че го искаме няма как да получим? Или изобщо не си задаваме въпроси или са неправилни. Време е да променим условията на задачата, защото решенията се оказват грешни. А отговора, независимо какъв е въпроса е : "Такава ни е държавата", с което се приключва всичко...
Тук започват проблемите естествено.
Статуси в социалната мрежа, гневни коментари и лавинообразната поява на изображение с трикольора с изтъркания надпис "България над всичко’’ и много неграмотни псувни на латиница. Браво, БЪЛГАРИНО! Това "българино'' видя ли го вече и знам какъв патос ще последва и колко мъка по историята ще има, че вече не чета продължението. Светът ви ще бъде една идея по-хубав, ако и вие не го правите.
Да се върнем към въпросите. За правилните отговори се изискват правилни въпроси, които в нашата действителност автоматично стават риторични. За да разберем къде е проблема трябва да осъзнаем къде сме ние, къде сме били. Въпросът, който е от значение е "Къде?".
Къде са дрехите ти, когато се събират стари дрехи за децата сираци? Къде беше, когато половината младежки организации в страната бяха закрити, заради "съкращения" на бюджета и нужда от увеличаване на имуществото на кметовете? Къде беше по време на избори, може би при опашката за безплатни кюфтета и кебапчета? Къде беше, когато затваряха неизгодните за България глави от договорите за присъединяване към ЕС?
Отговора пак е генерален, ама е и леко конкретен- нямаше те. Къде си скри, никой не разбра. Дали ще разберем- не мисля, скоро няма и да има кой да пита.
А не въпросите, като защо някоя грозна и глупава миска може да каже"Обичам животните, но повече обичам да ги нося" няма нужда от отговор. Защо интернет пространството се заля от едно интервю със заглавие: "България?! Там тези които мислят за бъдещето емигрират"? А защо интервюто не се казва:"България?! Там тези които мислят за бъдещето имигрират" Защо министър си позволява прави дискриминационни изказвания е по-уместен въпрос, който обаче не трябвало да се задава, защото такова нещо не е казано. А като не е казано защо е написано така? А защо в национален ефир имащите се за моралните стожери на нашето съвремие го осмиват и правят скечове като не е вярно? Защо плюещите по футболистите, които не излизат от чалга дискотеките правят чалга? Защо им се струва неприлично младите момичета да се качват по масите, като правят музика, която предполага ритуални танци именно там? Защо, защо, защо ли? - "Защото ни е такава държавата"

Предговор. Беше предвиден за послепис, ама ще стане предговор.
RIP ... FUCK IT ...






Нов ред. Нова статия. Ново откровение?! Ново вдъхновение. Ново, ама пак започнах с повторения, обичам го този патос в натъртването на нещата. Няма новогодишни пожелания, само лекото ми нежелание да съм толкова болна, контра на което са всички мои пожелания, които започват с "Желая ти здраве'', все пак това е най-важното, ако питате защо любовта не я отразявам в калабалъка ще ви кажа, че това ми беше късмета от баницата и никак не ме устройва! Та.. май ще се мре. Ако това се случи моля да бъда кремирана, нямам особено много претенции за урната освен, че не искам животински муцуни или римски мозайки ...
В лек разрез с усещането за приближаваща смърт ще се опитам да я прецакам и ще пия един Упсарин+сироп за кашлица и малко капки за нос(тях няма да ги пия, учудващо знам кое е за перорална употреба,btw вижте какви думи знае иначе толкова лиричната ми душа),макар варианта с червеното вино, който евентуално би удавил кашлицата ми да ми харесва повече.
Новата ми година започна прекалено двуполюсно, но май това е най-логичния развой на нещата.И все пак да отбележа, че ме тресе невероятна еуфория! Аз нямам новогодишен план. Взех че не изпълних миналогодишния си, но пък се получи много по-добре. Та сега пак няма да имам, реших само да бъда по-добър човек, като искреността ми няма да изчезне, макар тя да е основната виновница хората да ме мислят за груб, безпардонен и хаплив човек. Но спокойно, и аз падам за 10, а има ситуации и хора, в/с които съм такава душичка, че ако майка ми ме види би се чудила кой е изял детето и.
Себичността и нарцисизма ми се скриват за малко, макар че не нужно, все пак вижте името на блога ....

Няма да разтягам локуми. Ще кажа едно хубаво,ясно и отчетливо НЕ.

НЕ на новото ни преминаване през познатия лабиринт водещ до точка Б, която определено не би трябвало да ни е вариант и НЕ на всички човешки слабости, НЕ на привързаността и чувството за липса. Няма неща, които ни липсват. Има такива, които не си позволяваме или не успяваме да усетим. Такива, през които не сме успели да прокараме пръсти, за да усетим мекотата и такива, които не сме доближили, за да усетим топлината. НЕ на познатите усещания и да на болката от новите усещания (изключване спринцовките). НЕ на новогодишната прошка. НЕ на затварянето на очите и НЕ на новото начало. НЕ на амнистията и НЕ на помилването. НЕ на лепилото и пребоядисването на съзнанието ни. НЕ на претапицирането на душите ни.