Не искам нищо. Не чакам нищо. Аман от задоволеност от самия себе си, духовна естествено. Доста клиширано и банално, имайки предвид, че никога не е така. Тук се появява въпросът какво правя, при положение, че наистина не искам нищо. Не искам цвете или усмивка, освен,ако аз не реша че искам да я предизвикам, не искам да бъда част от нещо. ALL I WANT IS NO CONNECTION и странна музика.
Шибано прекрасно е, единствените помощни средства са временните залъгалки - песни, филми, пиеси и мисли, които се явяват откъслечни проблясъци за битието. Идеята е само да те насочват към коридорите на запушените ти сетива, карайки те да прокараш парцала през тях и да дадеш refresh на клипа в youtube.
Да, "дот ком"... колко добре звучи, колко открехнато към света, към глобалното оплитане, колко свободно. Не е ли това, което искаш?! Не е ли нещо, което да те грабне и да те разтърси изневиделица, пък бил и с опцията да те разкъса. F**К! Най-добрият секс се оказва с някой почти непознат, сбутал се по-близо до теб чрез интернет, не звучи добре,нали?! Не звучи добре като меланхоличната песен, която въртиш по цял ден, нито изглежда добре, като излъсканите фасони, коио се блещят пред екрана. Не е ли това, което търсихте? Малко истина намирисва на странен парфюм и миризмата на път. Защо? Защо не искам нищо?"Патки по асфалта ли пасем"?
Защо решаваме да живеем двойно и да премоделираме непрекъснато? - По скайпа е по-лесно, 500 евро? Май не трябва да превъртам толкова много пъти трейлъри и май трябва в 4 сутринта да спя. И май не трябва да си мисля, че да обичаш непознати е по-лесно, по-грабващо и по-яко.
Въпросите със занижена трудност. И мултифункционални отговори, всичко на конвейра, първия пост не е от значение. Мисълта ми е накъсана, не записвам всичко, не знам дали е лесна за проследявате, на мен ми е ясна, а и не знам кой продължава да чете, защото няма смисъл, няма любов днес. Нищо няма да се подава между редовете и няма думи, с които ви пращам в душата си.
Потапяне в чуждото ... преносно и не толкова. Гмуркане без да можеш да плуваш, отказ от кислород. Има толкова много банални ситуации, в които ни поставят другите, че идва момент, в които е време да се потопим сами, дори да не можем да плуваме. Дихание, замъглен поглед и изпъване, поемане на скъпоценна глътка въздух... на косъм. Не е ли това пълното щастие?