Смирение... за силните.
Любов за пластмасата.

И капка ирония в тежката изповед. Може да добавим и малко кръв и зрелища, но би заприличало на живот в мечтата и ще вземе да стане скучно. Все си мисля, че всяко едно спъване, всяка една усмивка от непознат и всяко едно билетче за рейс ти дава нещо повече от това, което виждаш на пръв поглед. Все си мисля, че случайностите всъщност са ответните реакции на изборите, които вече сме направили, а всеки герой има роля, която не е нужно да играе цял живот. Ако е така, то кой дава право на избор и кой чертае нещата между, които избираме? Ако осъзнатостта на последиците от изборите ни идва в определен момент, то кой е този момент и трябва ли по някакъв начин да промени настройката ни към настоящето? А смирението за силните или за слабите е? Знак за осъзнатост ли е или знак за това, че отказваш да бъдеш силен?

И къде, по дяволите, са се дянали всички тези отговори? Къде да ги търсим? В смирението, в разяреността или просто да си стоим с глава в пясъка? Все си мисля, че е средният вариант.
Не че нещо, ама мълчанието е за агнетата, а на задна не е лошо,  но трябва да е придружено от красива чупка в кръста и да не продължава дълго, защото все пак всеки трябва да има идея за позиция в... ЖИВОТА.

Бешe ми приятно да си оплетем езиците, отивам да търся отговорите.