Вечер иде, сън не иде.

Слуша ми се музика. Празна, без думи и извивки на гласове, премигване, ненужно ръкомахане и фасони. Без много информация и без послания. Просто и чиста, каквото би трябвало да е всяко нещо. Каквото би трябвало да е, ама не е. Слуша ми се мелодия, която да си играе с душата ми, която да я приплъзва по мраморния под и да я кара да се обляга на рамо, от което да вижда обвитите в мъгла и стонове дървета с окапали листа.
Искам искрени очи. Искам подадените длани да са топли, ако може и чисти.
Искам бял сняг, писна ми от жълтия. Навсякъде пикня, по снега ни, по фасадите, по фасоните, вонята и се е пропила и в празните ни глави, които пък, за да не са напълно кухи са препълнени с памучни илюзии, които да попиват въпросната пикня. Така сме свикнали да не забелязваме голотата, естествено духовната, да възприемаме чуждите мисли, че сме забравили да имаме свои... Асимилация-етимологията на думата може да бъде следната:

• Асимилация в социологията и етнологията – поглъщане, претопяване на един народ или език от друг.

Познато ли ви звучи? Пресилено?
Повръща ми се, не искам да разбирам никой, не искам да съм съпричастна с никой, не искам да тъгувам с безброй многото страдащи души, ама не искам да ми показват измислени вселени, с хора, които уж са в нашата, а след това да ни се казва колко е поскъпнала лещата. Искам да си вървя по улицата, да си подминавам припиканите блокове и да си мисля колко е прекрасен жълтия сняг. Ама нещо ме сръчква и все поглеждам към жълтия сняг и към надписите "КУР!" ... Искам, ама има нещо, което ме ръчка, май съм от онази изчезваща група люде, които мислят и за другите. Които се чудят накъде вървим. Които не са се примирили, че са попаднали в мъглата на прехода, на забвението, които не искат да се изгубят като родители си.
Хора, как да намерим пътя, като не знаем къде трябва да стигнем? Как да чуем вътрешния си глас, като е заглушен от чалгията? Как да усетим коя е посоката, като усещаме само миризмата на кебапчета и сръбска скара?Как да го намерим като надписите "КУР"са единствените ни пътеводни звезди?
Абе, "Народе????"

Ех, че сме много. И все едни шарени. И все сковани от ритъма на живота. И все не ни стигат тези 24 часа. И все не ни остава време да свършим всичко и да си починем от препускането с тези големи торби, които така ни тежат... В тях пренасяме отдавна забравените трапчинки, отдавна миналите рани и забравения мирис на някое място.
Толкова са ни тежки, че сами пробиваме дупки и подтичваме, за да изтървем нещо. Нали има време да си съберем още, нали ще има откъде да си вземем по пътя. Пък и има толкова много вратички, от които изскачат нови и нови ... белези и маркировки.
Нови, но няма време и за тях, пък нали трябва да бъдат по-пъстроцветни от предишните, от онези прашасалите в дисаги. С годините обаче спира да се получава, нещо започва да става леко познато, леко банално. Знаеш кога и къде ще е целувката, знаеш коя след коя са репликите. И взема да става едно празно, празно.
За всичко обаче си има вариант. Вижте какви хубави любовни филми дават. Едни поляни, едни красиви млади хора, които искат да се въргалят в тях и да гледат в очите, държейки се за ръка ... Да, и двамата го искат, даже и мъжа- малко неестествено, ама пък изглежда реално. А и всеки път, когато използвам думата въргаляне, в ясен двубой с моята представа се изправя креватният вариант, в който ръцете са другаде. И все пак си видял онзи филмовия мъж и искаш като него, не искаш някой, на който да трябва да правиш мусака и да ти казва, че е уморен от работа, а да те хвърли върху плота (тази част е много важна) и да не му пречи, че не си сготвила. За хората с кулинарни умения, които се простират до правенето на полуготови спагети е особено важен момент.
Искаш красота като във филмите. Искаш, ама ти е студено,ще се намокриш, пък и да се накаляш може. Пък и я няма готината музика, бива ли такова нещо- как да се насладиш изцяло на момента без нея?!
Ех, че хубаво ... и на театър е хубаво, ама не много. Нали няма от къде да си купиш пуканки и кола, горките американци, няма да им върви търговията. Защо толкова усърдно Дядо Коледа го кара този голям червен камион, а белите мечки свалят луната, за да си отворят колите?! Защо трудолюбивите американци я сеят тази царевица, пък и няма zoom към циците на главната героиня. Пък и всичко е толкова бутафорно, толкова бутафорно, че не можеш да повярваш, че зад една червена завеса се е побрала толкова много истина. Толкова много, колкото да потреперваш, но не от студ. Толкова много, че да ти заседне онази буца в гърлото, която се появява толкова рядко, че като усетиш, че пак ще се запъне на гърлото ти . Все те карат да се замисляш.. и да си гледаш в краката.

Я си ходете на кино, вместо да броите плочките си витайте в облаците и се спъвайте, тъкмо на следващия ден ще се разкарате пак до мола за още един чифт обувки ...

Пише се на тъмно. Вдъхновението идва на светло. Процедурата е ясна ... по най-бързия начин леко инфантилно оправяш стаята, за да няма какво да те дразни и да отвлича погледа ти, връзваш косата си и пускаш най-сръчкващата те песен. Пише се с боси крака, ако са прясно лакирани е най-добре, защото не се изкушаваш да си обуеш чорапи и да се изгуби магията на лежерния ти вид, който още повече те издухва на някъде като остър вятър. Студа може би помага да събереш мислите си и да ги излееш като бутилка меко бяло вино. Впрочем и то помага, особено ако са ти останали поне 2 чаши от сервиза и не ти дреме дали ще счупиш тази до теб, тази която леко плъзваш по нощното шкафче.
До тук със запознаването с предразполагащата ме среда. Тази вечер е изключително мъгливо. Цял ден е така. Без сутринта. Събуждането ми по общоприетите норми беше красиво - слънцето сатенено се подаваше иззад завесите ми и ме накара... да си правя упражненията до прозореца, "достудя ми" да тичам. Легнах си в 6, преди това мернах учудения поглед на една баба от съседния блок, която усърдно надничаше през пердето, гледайки както става в хола ми. Като за възрастна жена имаше бързи реакции с ръцете, щом ме фокусира, че я гледам се скри. Игри за напреднали...
Игри за напреднали. Всички започнахме да ги играем. Къде за пари,къде за галене на егото, къде за любов. За първите две се е играло винаги, така и ще бъде. За последното- не мисля. Нас ни има, защото с любовта не се е играло. Ние усещаме, защото сме направени с усещане. Усещанията обаче взеха да ни идват слаби. Искаме силни, сковаващи от страст, изтръпващи от удоволствие, крещящи от екзалтация конвулсии, но не знаем къде да ги намерим във вида, който сме видели в изпепеляващите любовни истории. Искаме болка от ощипано, следи от зъби и изпотрошени стаи след засеклите и сякаш наболи един друг погледи. Искаме каквото и да е, само да гори. Искаме, ама ни е страх да не се окаже Хийтклиф. Искаме, ама не искаме белезите, които може да ни останат. Искаме, ама искаме и да знаем какво ще стане.
Искаме да знаем какво всъщност е любовта, искаме ама пак ни е шубе. Искаме, ама не смеем да я уловим и да я сграбчим силно, току-виж сме я задушили. Искаме я, ама не искаме да я надраскаме. Искаме я, ама не я разбираме вече и трябва да се върнем, да се върнем на... края на дъгата. Има такъв роман, все тая.
Има една специфична болка преди да си достигнал истинска цел. Тя сковава ръката ти, кара я да изтръпва и ако не те дострашее изтърпяваш последните секунди на болка и се оказваш вприщил желаното. Счупванията също са възможни, има гипсове. Носиш 20 дни и все едно нищо не ти е имало.
Играеш ли?
Играеш ли? Но не като за напреднали, вкуса на победата е по-сладък, когато е неочаквана.

Нова публикация. Нова, ама си е тук от много време. Стои си пред теб, неподвижно, леко прашасала, даже овехтяла. Долавя се и аромата на мухъл, и да - има мъж. Но аромата не е от него. Та в крайна сметка тя си е тук. Досега не си я виждал.
Танц. Любовна игра между нагорещени тела, изпепеляващи очи и страстни ръце. Крачка напред и две назад. Завъртане и спиране, среща на два погледа и вторачване с притаех дъх.
Ето тук е била, стояла си е тихичко. И тази мисъл е била пред теб, но не си я видял до сега. Усещал си нещо друго по-силно, но сега сякаш е отместила скрина и гледа изотзад и ти приковаваш поглед право в нея. Ще успееш да я видиш за първи път. Ще преплетете дланите си.

Чудиш се как да я уловиш, трябва си бърз, трябва да си рязък.

Имаме стероиди, за да бягаме по-бързо. Имаме турбо, за да караме по-бързо. Имаме климатици, за да се стопли по-бързо. Имаме асансьри, за да се изкачваме по-бързо. Имаме толкова много способи, за да спестим време, за да забързаме обичайните процеси, но нямаме време да се замислим как да усетим спестеното време, нямаме уреди, с които да сгреем душите си.
Студ. Пронизващ, сковаващ и изпиващ. Струи от погледите, от движенията и от първичните реакции на хората по улиците. Това е проблема, за които пиша всеки път. Грозно малките неща, които объркват живота ни. Гадния топъл вятър, който галейки ни, притъпява в нас усещането за идващия студ. Момента преди началото на зимата, когато вече е захладняло, но изведнъж започва да духа топлия вятър и ти си мислиш, че е идва пролет, но уви ... ще захладнява все повече и повече.
Зимата е на прага на душите ни. Напира да влезе, а ние се чудим заслужава ли си да замеменим счупените прозорци или можем да изчакаме до пролетта. Чудим се къде да се скрием и в кой да се сгушим. Чудим се какво да направим, а решението е пред нас, ама пак не сме го видели.
Носим се през живота като есенно листо оставило се на повеите на декемврийския вятър.Поставяме цели в живота си, вървим по пътя, понякога стигаме до целта, понякога решаваме, че е друга и сменяме посоката. Търсим смисъла, търсим и причините. И винаги ги изпускаме или ни се изплъзват.
Завиваме в правилната посока, виждаме табелата и знаем на къде трябва да тръгнем, но забравяме за вземем това, за което сме тръгнали. Звучи объркващо. Такова е. Винаги успяваме да намерим истинската цел едва когато е до нас. И никога не го разбираме.
Търсим пътища, търсим калдаръм или даже някоя кална пътека, само и само да знаем, че някой вече е минал от там и е проходимо. Търсим поляна, на която далегнем и да можем да дишаме спокойно гледайки звездите. Търсим я, а все я няма.
Помисли къде ти е най-хубаво да си лежиш и да гледаш звездите. Помисли си къде те боде, но ти е хубаво. Помисли с кой ти е хубаво просто да гледаш звездите...


Ето там е твоята поляна.