Българското огледало на природата е криво и в него виждаме всичко друго, но не и това, което е насреща.

Имаме сериозен проблем с мисленето.
Проблемът е, че има една парализираща и масова липсва на критическо такова.
Проблемът е, че дори да го има, то е насочено в една толкова празна и безполезна посока, че дори няма смисъл от съществуването му.

Анализите на изминалата седмица от интелектуалците ни са тъжни.
Темите, към които насочват вниманието ни са свързани с две имена, две песни, две големи черни дупки, които поглъщат цялата светлина около тях. Проблемът не в конкретните изпълнители, не е във владеенето на чужди езици, нито в клатещия се малолетен гъз.

Проблем е, че критическото мислене се изгражда чрез изкуството, а ако това е изкуството, от което се вълнуваме и което коментираме, то нищо няма да се промени скоро.

 Тук идва и другият проблем. Винаги знаем СРЕЩУ какво се борим и никога ЗА какво. 
Нима няма нито един пресен контрапункт, че все трябва да вземе грозното и да го коментираме? Добавяме още по-голяма стойност и издигаме на пиедестал грозотата.

Едно от най-дълговечните схващания за изкуството е, че то изобразително имитира света, който наблюдаваме. То е"огледало на природата", или поне така твърдят шекспировите думи, "изречени" от Хамлет. А кой беше той?!

И тук, идва аканата истина, в която плуваме.

Виждаме само грозното и не поглеждаме нито към важното, нито към истинското.
Тук има две посоки - важно и истинско.
Две посоки и една война.

Войната е културна.  Има война между културите, и очевидно, има място само за едната култура- тази, която ще победи.
Сега си затваряме очите за важния проблем - нямаме граница, с която да спрем другата култура. Не ни интересува, че я няма тая граница.

Сега воюваме с голия гъз на една девойка и не се интересуваме, че идват хора, които вече са оголили задниците на европейските лидери.

Войната между културите е по-важна. Въпросът коя война не поведохме, че културата ни опря до голата дупара, вече не е актуален. Няма нужда от развиване на теории за аскпектите на детерминизма, няма смисъл да се търси първопричината, защото вече има една по-сериозна и по-истинска друга война за водене.

Ако някой сега поведе истинската война, то може би няма всички да сме с оголени гъзове пред брадясалите ни братя, които спокойно преминават слепите ни граници, които гледат към простотията, към която сме вперили взор.

А за тези, които все още търсят Издислав и търсят връзките между него и дупарата, пробвайте това - https://www.youtube.com/watch?v=P2K7D-uMH2g

Моят музикален неАНАЛиз.

В калта се валя бяло лале,

напомня за тъмната пролет.

И сякаш за заем се моли малко дете,

От черна птица проси криле.

Летете, летете, летете!

И спрете точно там гдето

сабя разсича на две безкрайното синьо.

Летете, летете, летете!

Да видя къде се раждат море и небе,

Къде дълги вълни не пускат сиви мъгли.

Летете, летете, летете!

Че вяра се гони с боси нозе,

През нощи и дни.

Летете, летете, летете!

Летете до моето морско поле,

Че там чака ме бяло лале. 

НЕ-ДО-ИЗ-ЖИ-ВЯ-НО.

Пореден урок, било то по спелуване или по живот.
Странно е как неща, които обичаме ни карат да бягаме, а такива, които не сме успели да докоснем ни теглят най-силно.
Духовен опортионизъм.
И сън, в който на някоя пейка забравяш розата, която с години си чакал.

Раздяла в някоя-си честота на съзнанието.
Раздяла, която си очаквал да бъде среща, а се е оказала забравена бяла роза.

Много неща в този блог отидоха към "чернови" в последно време. Там им е мястото или последните ми дни ме накараха да вярвам, че секция "недонаписано" са отредени за моите думи.
Там, защото има избори, земетресения, глад и кризи, а аз се научих да се саморедктирам.
Страшно е да се саморедктираш, защото точно когато оправиш и ошлайфаш всичко вече е безполезно и празно.

Сънищата обаче не се редактират, а тях ги има.
Ако сами решат да дойдат.
В тях войната е неприлична, а сексът е свят.
Не като дните, в които живеем.

Ако войната не беше свята, а сексът не беше неприличен, тогава и изборите и сънищата можеше да са различни и да има смисъл от редовете тук.
И тогава се появява въпросът:
 При толкова война, избори и секс, не са ли сънищата единственото нещо, което сами всъщност сме си избрали и има ли смисъл от тези ежедневни избори, ако те не ти оставят сънища?

Върви, народе възродени!

През 1892 г., Стоян Михайловски, тогава преподавател по френски език в Русенската мъжка гимназия, написва стихотворението „Химнъ на Св. св. Кирилъ и Методи". 

Девет години по-късно, Панайот Пипков написва мелодията към него в един час по пеене в Ловеч, където преподава. Един от учениците в класа четял стихотворението „Св. св. Кирил и Методий", а Пипков внезапно станал и започнал да пише нотите с тебешир върху черната дъска. Още преди да е ударил училищният звънец за края на часа, мелодията била завършена, а учениците я запяли.

Така се ражда всеучилищният химн "Върви, народе възродени".  Той е изпълнен официално за пръв път на 11 май 1901 г. в Ловеч като празничен химн за възхвала на делото на Кирил и Методий и на българската просвета. През 1902 г. за Деня на българската просвета и славянската писменост песента се подема и запява от всички училища в страната.

Чиста история.

След идването на тоталитарната власт върху песента са нанесени задължителните идеологически промени. Сменени са някои редове, премахнати са куплети, в които се споменава за Бога и апостолите. Цели куплети са напълно премахнати от читанките. През 90-те години оригиналният текст е възстановен. Не за друго, а е имало кой да се бори за него. 

Ще има ли скоро нещо подобно, за което ние да се борим или в читанките  предстои да влязат велики творения като "Дневниците на една курва"? Ще има ли три думи, които въплъщават стремежите ни, желанието за каквато и да е просвета или култура или сакралната тройка ще си остане еднооката трибуквената дума, която ни гледа от фасадите на панелните блокове?

Някой ще отговори ли? Има ли някой, който знае или трябва да се обърнем към тези, които би трябвало да знаят?

Бихме могли да попитаме министъра на образованието и науката, но имам усещането, че ще получим отговор, който е толкова адекватен, колкото и версията й за историята с клечките на кхан Крум, които е раздавал един-два века преди да се роди.

Едно замазване на фасадата на 10 години не успява да скрие КУР-а.
Изслушването на  "Върви, народе възродени" на 24-ти май не заглушава Азис.

Да ни е честит празника. 

Понякога е много трудно да запомним.

 

                         сн. Sofia in Details 

Големите катарзиси и катаклизмите, които преживяваме така блъскат вълните в душата ни, че често си мислим, че от километри си личи, че тя е насинена, изпразнена и се е свила на едно малко кълбо, което се чуди в коя посока да се търкулне, че да намери прашен и тъмен ъгъл, за  да не го виждат. Толкова силно ни е ударило това нещо, че даже след като сме се скрили, не искаме да го мислим и измисляме красива история, в която изглеждаме глуповати и щури. После започваме да я разказваме. След още малко време  сме я заменили с тази истинската, която е вътре в нас и сякаш нищо не се е случило. Да, ама не.

Тази нова подобрена версия е за всеобща консумация. Тя стои като душевен параван и става удобно покривало за оголеното утро. Това обаче се оказва по-големият удар - нанасяме си го сами. Сами си казваме, че след бурята ни трябва само пристан и едно платнище, което да ни покрие. А душата не се покрива. Страхът също - той се пуска да пасе, да се обожда и да продължава да се калява, защото не трябва да ни е страх нито от собствената ни сила, нито от новите посоки и правилните решения. Каквото и да спечелим или загубим, минава време, а след това време вече сме променени.

И тогава ... Една сутрин след 4-5 години се събуждаш и сядаш в леглото. Ставаш заедно с напудрената си история. Тази сутрин обаче си спомняш за онази битка. Битката, която оказва се, че си спечелил, а белезите от нея са върху силата, която се е натрупала в теб.
Да -понякога е много трудно да запомним - сигурно, защото след голямата битка е боляло.
Да - не винаги искаме да разкриваме картите, но идва момент, в който можем сами пред себе си да си се опишем.

Да, аз съм онази жена с тъпите принципи. Да, аз съм онази с непрекъснатото вменяване на сила у другите, защото искам и аз да заживея  в мир с моята и да не ме е страх от нея. Да - аз съм онази с детските романтични мечти. И да - дадох много.

 Това е мисълта, с която искам да се събудя и след 5 години някоя сутрин, в която отново съм започнала отново, а предната вечер съм забравила коя съм.

Не винаги когато пече слънце е топло. Не винаги когато вали дъдж ще е гадно да се измокриш.

Написах това, заради днешната сутрин - красива, зелена, шумна, празна и чакаща да види усмивката ми.

Такава сутрин ще имам и утре, и следващите дни. Такъв живот ще има, защото такъв го избрах.

"Такъв и никакъв друг."
 В.П.

Буквите са само 30, поне нашите.
Повече не ни и трябват, но има едни неща, които не можеш да опишеш с тях, колкото и много логични комбинации да могат да сътворят.
Има неща, които и най-добрите писатели няма да могат да опишат и няма нужда.

В последно време все си кадрирам някакви неща наум и изводът е, че ежедневно преживяваме дори възловата сцена в някой готин филм, единствено перспективата е различна,  а и при нас го няма "и заживели доволно и щастливо".
Тази перспектива се нарича реалност и точно с нея трябва да внимаваме, да лавираме и да бягаме от нея.

Реалността и приказките, които си представяме са две различни неща и при тях няма симбиоза.

Ако си решил да живееш изцяло в ежедневието няма как да ти се случи приказката.

Срокостта, която си позволяваме е спрямо мощността на автомобила, който караме. Избирайки си автомобил, ние преценяваме от какво имаме нужда. Дали е комби, което е удобно или е спортна кола, с която да си вдигаме адреналина - ние знаем кое от двете искаме да бъде наше. Този избор е много лесен. Знаеш колко гори и колко вдига всяка, можеш да си избереш цвят и да прецениш кой двигател предпочиташ. Ако нещо не ти харесва можеш да го промениш и знаеш какъв ще е крайния резултат. После пак имаш избор - бързата кола може да се кара спокойно, а комбито да се тунингова, примерно.
При избора си можеш да се допиташ до монтьори, да прецениш и да съпоставиш.
В живота обаче май не е така.

Нямаме таблица, която да изчислява щастието или емоциите.  Никъде не раздават книжки с опътване.  Има етикетиране само на нещата, които можем да си купим, но не и на тези, които ни се случват.

Няма машинка, която срещу 2 лв. ти позволява да видиш колко силно удряш в живота.

Няма как да има, а не ти трябва. Няма как някой друг да ти казва колко сила имаш в себе си, нито пък как да посрещаш ударите.
 Не заради друго, а заради тактиката - ние си я избираме, така избираме и какви хора ще бъдем. Всеки сам за себе си решава как да играе в живота.
Дали ще танцува с него или ще излезе на ринга.
Всеки сам за себе си преценява за кое от двете е време.
Май е от ритъма, в който се намираш - дали ще тичаш или ще се разхождаш и ще търсиш детелини - ти си решаваш.
Пак ти решаваш дали ще подадеш топката или ти ще вкараш гола. Има дни и ситуации, в които си пас, а има и такива, в които шутираш. Те са си твои - мислите и емоциите, които направляват действията ти.

Психологическо изследване доказва, че първосигналните реакции са най-точни. 100 души решават тест с 10 въпроса. Половината от тях имат броени минути, а другите го предават, когато решат и могат да помисли. Резултатите - хората, притиснати от времето, дават много повече верни отговори. Причината - интуицията е най-добрият съветник.

И така ... имаше по няколко реда за колите, за социологическите проучвания, за танците, за тичането и за шутирането. Стана манджа с грозде, така е и с живота. Има от всичко в различни количества. Точно количествата определят какъв ще е крайният вкус.

А може ли някой да ти каже кое ще ти бъде най-вкусно за теб? Може ли някой да ти каже коя тактика е най-печеливша за теб? Може ли някой да ти каже какво харесваш, за какво да мечтаеш и какво ще те направи щастлив?

Отговорът е ясен и е същия като този на последния въпрос, който щях да задам, ама реших да не го правя.

"Някои хора чуват вътрешните си гласове и живеят с това, което са чули. Такива хора полудяват или се превръщат в легенда."

Това е краят на днешната ми писмене логорея. Откраднат, но усетен. Това е моят отговор на вътрешните ми терзания - първото нещо, което усещам, дори да не го ползвам с презумпцията, че ще ставам великан.

  Вашият отговор сигурно ще е друг, но ще си е ваш и ще бъде единственият верен за вас.