Не мога да ти разкажа приказка. Мога да те баламосвам малко. 

Колкото една дъвка за балончета. Взимаш й сладкото, омазваш се малко, ошлайфваш се докато започнат да стават прилично големи розови балони и после, като си й взел сладкото и не ти се занимава, я изплюваш. 

Любезността идва, ако отиде в коша. Ама да я изплюеш е някак си по-нормално.

Не е романтично, нали?

Знам защо- защото не тръгват надписи накрая. Тук инструкции няма. Всеки си джвака както иска, взима каквото му трябва и в повечето случаи, ако има момент на осъзнаване, то става ясно, че няма абсолютно никакво значение ще я джвакаш ли тая или не. 

Ех, че хубаво, ама да поджвакаме ли заедно?

И в крайна сметка. 

Научихме ли си имената или просто ще танцуваме.

Две напред, три назад. 

Такт. Без каданс и мелодрама. Просто някакъв ритъм.

И… ЩЕ ТАНЦУВАМЕ ЛИ?

Доколкото знам ритъмът идва отвътре. Изгаря там и от време на време опарва някого. И не- не е танго. А танц на честотите на привличане. Или на отблъскване на магнитни полета, важното е да се редуват рязко и плавно. Важно е движенията да идват от очите, а не само лигата да се стича.

Чухте ли? Джвакането и танцът са две различни неща. Написано от един безучастен наблюдател. Защото на някои нито им се джвака, нито им се танцува. Ех, че жалко. Да можеше някоя мелодия да го повлече в ритъма си и да го халосва вв камъните като река, поела падналият клон, отвеждайки го до пълното му разпарчетосване или до някой бряг, на който да зеленяса приклещен между камъните. 

Ама и това се оказва танц. Танц с живота, танц с мисълта, танц със страстта, танц с любовта, танц със забравата, танц. Само да си изплюеш дъвката първо. Пък ако искаш поджвакай, пък после се пусни.

Някой разбра ли нещо? Аз танцувах и не чух всичко.

Да се влюбиш в живота. 

Боже, колко беше просто преди. 

Птици, поляни, тънка мелодия, която гази струните на съзнанието ти. 

Не си изпихте хапчето, нали?

Да, онова за непоресването. 

Или забравихте, че сте го изпили. Колко тъжно и банално. 

Само възрастните забравят. А ти не ставаш възрастен. Другите възрастни ти казват, че вече си голям и трябва да си отговорен, прилежен, благочестив. Дори това не е така, благочестив е дума, която от векове е бездомна. 

И няма кой да я приюти, както няма кой да приюти децата. 

Децата- те са толкова бездомни, колкото никога досега. Скитат тук-там. А ние всички сме, но вече в минало време- затова ще е искрено и ТЕ ще са в трето лице, защото някой ги прогони от нас самите.

Навсякъде някой им дава тъпи и необосновани отговори и им показва какъв трябва да бъде порасналият им свят.

А аз, аз не вярвам в него. 

Не вярвам, защото светът си е твои. 

В него има ожулени колене, тичане на прибиране, за да скъсиш закъснението, пламък в очите, когато криеш белята и добрина към тези, от които не зависи нищо. 

Опростено. Такова трябва да е всичко. За да чуваме. И за да слушаме.  

Без да говорим толкова много.  

Без да трупаме фонов шум и без да повтаряме това, което всички възрастни повтарят. 

Имам ли съвет? – Естествено, че не. 

Ама… не се старайте да бъдете добри. Старайте се да бъдете деца. Защото там, някъде много навътре е оново, което мерим в грамове и се чудим къде отива след телесната смърт. То или ТЯ е винаги дете. И няма въпроси, защото носи всички отговори.

Дали/Нали? 

Ама без да търсим, кой ще ни намери за нас самите?! 

Аз ще търся, пък нека коленете са ожулени.