Бял лист и някой друг покрив, който прозира изпод наръфаната снежна покривка. 
Това виждам, а разказвам история за една туптяща перла, която се въргаля между 4°13′ с.ш. и 1°29′ ю.ш. Историята лакатуши около Екватора, ама хваща точно за гърлото.
Никога не съм разбирала георграфията, ама като стъпя някъде сърцето ми затуптява с ритъма на земята. Тя пък ти дава много ясна индикация дали там се тътрузят или танцуват с ритъма на вятъра.
Вдъхновението за тая история не е някой или нещо, едно голямо ОБЩО е и никога няма да разбере и буква от написаното на кирилица. Няма да ни разбере и нас. 
Не знам как да обясня ежедневните ни битки със самите себе си, с действителността, с границите, с телефонните линии, които повече ни оплитат, отколкото да ни свързват. 
Не знам как се обясняват такива неща на хора, които вадят залъка от устата си, за да го дадат на друг, а те преглъщат тихо, но се усмихват, защото са ДАЛИ. 
Не знам как да им обясним, че хилядолетия след като сме открили огъня гаснем, защото не виждаме накъде да осветим с фенерчето на телефона си. Не знам как това се обяснява на хора, които са благодарни, че са здрави, за да могат да вървят 5 км. и да донесат съчки. За другите. 
Там слънцето грее различно. Всичко е леко кално, ама се усеща чисто. Няма кой знае какво за делене, не защото всичко е общо, а защото те са едно. 

Дали има смисъл да се обяснява или на нас ни трябва огледало, което да ни каже какво се случва вътре. Уж сме еднакви, а всъщност толкова различни. 
5 или 10. 
5 000 или 10 000.
километрите никога не са просто цифра. 
Те са неразбиране или копнеж.
Синьо или червено хапче ще избирем,
дали ще е чай или уиски, 
дали ще се пие или ще се пали,
всички имаме за какво да се помолим.

И да, говоря ви за църквате. Може и да не влизате, ама се сетете, че всяко ъгълче може да е храм, а той е отворен за честност. 
И ако ще го правим, май е добре да е прецизно да напълним кошницата с молби, щения и въжделения. Да оставим и място за малко покаяние. И за малко смирение. Ако го направим, ще вземе да остане място и малко чудеса. 
Дано единственият багаж, който носите тази година със себе си да е този до летището. Без значение дали ще минавате граници. Може просто да изкарате топки и да вземете да минете през прага с по-отворено сърце за всичко, което ни заобикаля. 
Ще го усетите, когато намалите, за да не напръскате пешеходеца. 
Ще го усетите в усмивката на уличните музиканти, когато просто ги погледнете с уважение. 

                                         

Ще го усетите в страха, който е отстъпил място на белия лист. 
Нямаме нужда от равносметки. Имаме нужда от бял лист и ясното, че можем да пишем КУР И ДА БЯГАМЕ или да отворим ръце за прегръдка. И да се отпуснем. 
За да видим и ние както е да сме ЗАЕДНО.

 И ударете една молитва, че ако си отворите душичката, независимо дали ще е меко кацане или ще се натъртите, после не сте същите. 
А Вселената... тя обича движението. Защото то създава историята, която се крие зад това, което сме избрали да бъдем и да УСЕЩАМЕ.