Често си мисля за пътя - за този, който извървяваме всеки ден до работа и за този, за който сме изпратени тук. Мисля си и за знаците от съдбата, за леките повеи на вятъра, които ни насочват в една или друга посока и за това, че е единственото важно нещо, в което трябва да се вслушваме са вътрешните ни гласове. 

Попаднах на филм за пътя на песента „Излел е Делю Хайдутин". Наистина невероятна история за това, че  ако човек е роден за нещо и е готов да го преследва, то нещата просто се случват. Валя Балканска, в чието изпълнение "Излел е Делю хайдутин" лети из космоса е родена в малко селце. При първото си излизане на сцена се плаши и се връща обратно зад  кулисите, но учителят й я хваща за ръка и излизат заедно на сцената.  На 18-годишна възраст, тайно от родителите си отива на прослушване и я взимат в ансамбъл "Родопа". Така Валя става певица.

 През 1988 година, след излъчването на американския филм "Космос" по БНТ тя първо разбира, че песента в нейно изпълнение звучи във филма, а после и че се рее в космоса.  Как се случва ли? Песента е част от плоча с български народни песни, която селекторите на златната плоча случайно откриват в музикален магазин в Ню Йорк. Самата плоча е записана от Мартин Кенинг, който през 1965 година чува Валя Балканска в Копривщица и решава, че трябва да запише песента. Макар и да е бил убеждаван, че друг трябва да я изпълни той решава, че ще звучи точно в нейно изпълнение. Песента е записана, а по-късно влиза в селекцията на две плочи с български народни песни. Когато се разбира, че българската песен е част от Златната плоча, която носи послание от цялата Земя, в България цари всенародна гордост. Има статии с гръмки заглавия, едно от които е "Само слънцето стои над България". 

Умишлено пропуснах нещо много важно. По паспорт Валя Балканска се казва Фейме Кестебекова. Родена е в семейство с турско самосъзнание. На 18-годишна възраст хвърля забрадката и казва, че е българка, затова и отива тайно на прослушване, а от дома си е изпратена не с благословия, а с клетва. Няма българин, който да не знае коя е тя и да не се гордее с великия й глас. 

На 13-ти октомври 2014 год. в България набиха бременна жена, чийто мъж й  казва "обичам те" на английски. Тук няма да има фактология.
Това е. 

Днес се запознах с историята на две послания и на два свята. На този, който с надежда изпраща културното си наследство и позволява да бъде опознат и на този, който отказва. Отказва да приеме, че цветовете обагрят света ни, а различните нюанси ни обогатяват. Запознах се с една история и с една случка, след време и двете ще са фактически събития от миналото. Едното носещо надежда за контакт, а другото ... подклаждащо омраза.

 Това е животът. Случки и история или случки, които се превръщат в история. 

Смирение... за силните.
Любов за пластмасата.

И капка ирония в тежката изповед. Може да добавим и малко кръв и зрелища, но би заприличало на живот в мечтата и ще вземе да стане скучно. Все си мисля, че всяко едно спъване, всяка една усмивка от непознат и всяко едно билетче за рейс ти дава нещо повече от това, което виждаш на пръв поглед. Все си мисля, че случайностите всъщност са ответните реакции на изборите, които вече сме направили, а всеки герой има роля, която не е нужно да играе цял живот. Ако е така, то кой дава право на избор и кой чертае нещата между, които избираме? Ако осъзнатостта на последиците от изборите ни идва в определен момент, то кой е този момент и трябва ли по някакъв начин да промени настройката ни към настоящето? А смирението за силните или за слабите е? Знак за осъзнатост ли е или знак за това, че отказваш да бъдеш силен?

И къде, по дяволите, са се дянали всички тези отговори? Къде да ги търсим? В смирението, в разяреността или просто да си стоим с глава в пясъка? Все си мисля, че е средният вариант.
Не че нещо, ама мълчанието е за агнетата, а на задна не е лошо,  но трябва да е придружено от красива чупка в кръста и да не продължава дълго, защото все пак всеки трябва да има идея за позиция в... ЖИВОТА.

Бешe ми приятно да си оплетем езиците, отивам да търся отговорите.

  Облаци от захарен памук, падащи над застлани от роса планини, потъващи  в прегръдката на нощта последни лъчи. Красиво звучи, нали? Леко меланхолично и нежно. Добре е поне да звучи така. Хубава картичка. Мечтаеш да отидеш там. Топлина и красота, които да прибереш в задния си джоб и да знаеш, че винаги ще можеш да извадиш. А знаеш ли, че вече можеш да си я изпринтиш или рамкираш само за 9,99 лв.?

Да живеят маркетингът, продажбата на усещания и тъпите целувки по вайбър.

Едно време обаче е имало пътища. Използвали са ги, за да намерят къде са видени пейзажите от картичките.

Щастие на вълни, усмивки от мелодии и унес от глътки замъглен въздух. Омайващо слънце, което те кара да потъваш в унес или проливен дъжд, който те приковава с широка отворени очи, за да гледаш как капките падат тежко по земята? Ти правиш своят избор.

Секунди отмерват щастието, а ти вървиш по стръмна и лакатушеща улица. Заглеждаш се в красивите тераси, в храстите с рози и в спящите улични кучета по ъглите на преки, които ти изглеждат също толкова красиви и ти се иска да минеш и по тях, но не искаш да изпуснеш точно тази, защото вече си си я заплюл и те е омаяла. Искаш да видиш до какво води, дали някъде не става по-сенчеста или на някой ъгъл няма да видиш някой забравен приятел, който седи на пейка и гледа облаците. Иска ти се да видиш как е нареден калдаръмът. Иска ти се да помиришеш и праните дрехи по просторите и да видиш силуетите зад завесита, а имаш само няколко секунди.

Дали ще търсиш бялата лястовица или магазин за шоколад е все тая. Всеки, който иска да търси има право да намери скала, на която да седне и да се любува на щастието, а дали ще завали, за да види дали това, което гледа не е мираж?
Дали ще има шамар за изтрезвяване? 
Дали ще има битка?

Секунди дъжд или вечен унес?

Всичко зависи от това дали си готов за това, за което си тръгнал.

  Колко неща изчетох днес, не е истина, ама се чудя дали да си призная. Хайде, ще действам. Имам да уча бая по Следосвобожденска литература, не че нямам нужда и от Предосвобожденска (знам, че си я измислям тази дума),ама така го подадоха добрите хора от университета. След като в соц. мрежи гледах клипче за това как социалните мрежи пречат на хората, много се втрещих. За малко да си хвърля телефона през прозореца и да побегна, не че ще има нужда да бягам от него, след като ще лежи безжизнено на паважа, ама да е по-драматично. Малко преди да реша да си хвърля половината заплата през прозореца, не че е голяма, просто той е евтин, което ми напомня ... Нова тв, защо не давате по две заплати, нали сте много големи,а ?! Та.... за телефона говорех, май пиша, Кърт си го е казал - whatever, nevermind ... Довършвам си мисълта и отивам за сладолед, че като се сетих за изказването на покойния и реших, че няма нужда да се хабя. Връщам се на темата, за втори път! Малко преди да си хвърля телефона (не го направих в действителност, има утре да ви лайквам снимките), за да се десоциализирам, асоциализирам и прочие социализации с предлози, се усетих, че просвещаващите ни с тези клипчета са ги шернали и са си поглеждали телефоните при всеки лайк. В заключение на плавната ми мисъл, мога само да кажа, че аз трябваше да си чета по Следосвобожденска, вие да си четете коментари под снимки, консвервни кутии, Фуко или текстове на Фики, а не моите драсканици.
Всичко би се оправило, ако "НЕТ вай фай", както казват братушките руснаци, ама интернетЯ е част от конспирация на ФБР, така че със здраве има да го ползваме ... ще излезе по-стабилен от сервиза за сватбата на баба ми. И на дядо ми, все пак и той се е женил.
 Гранде заключението е, че живеем в ебати омагьосания кръг, а на мен ми харесва да си чеша езика, а.к.а. пръстите, споко не тези на краката, поне гъбички нямам, а и не обичам да ям такива. Макар че обичам мистиката, а гъбите да са отровни си е сериозен вариант. И като се заговорихме за мистика - всичко е загубено, от девствеността на шестокласничките до очилата на баба ми. Каква я свършихме? 3 месеца се криеш, че си имаш гадже и после пуснеш един статус как от 5 месеца се обичате, АЙ сиктир на всички АЙфони.

Търся си пещера под наем на полегат склон.

Колко забравени неща има по тоя свят, Боже...
Ако не е с това обръщение не е толкова епично, иначе не бих го ползвала.

Стръмни пресечки.  Дупки, които сме знаели наизуст и изведнъж сме забравили, а сега сякаш никога не ги е имало. Животът си тече, редуват се залези и изгреви. Срещеме безброй усмихнати и тъжни лица по улиците. Часове прелитат, а минути се разтягат във времето. Върху голите клони неусетно се настаняват красиви цветчета. Разбрахте ме.

...а ние сме накъде там.

Някъде във времето и пространството. Без парашут, без копче за пауза или за връщане на момента. Без пищов в джоба и без идея, че ще паднем точно от това дърво. Разхождайки се с ръце в джобовете, подминавайки олющените фасади, влачейки винаги белезите си. Не усещаме как мислите ни са винаги различни, но в крайна сметка са все едни и същи - за нещо, което няма да помним като скапаната дупка пред нас.

Исках да кажа нещо, ама май няма да си го призная. Започвам да се чудя дали забравянето е двустранен процес, дали всичко е преходно и с цел да ти даде урок, който да приемеш, а после да продължиш по пътя си ...Започвам да се чудя колко вечна е вечността и колко черно е бялото. Колко силно ни пречупва това, което ни се случва и дали някога бихме могли да знаем има ли изобщо нещо истинно и вечно ...


Вертикалната чертичка премигва ... може да бъде написано още нещо. Чудя се за бая неща тази вечер. Ама май единственото, за което ще споделя е, че се чудя къде са ни духовните тефтери.
Дали докато тичаме изпод мишниците ни не изпадат страници с историите ни? Такива, за които не помним къде са паднали, нито какво е имало на тях.

Мир вам

Днес/вчера не честитих празника в социалната мрежа. Не отбелязах и 18-ти февруари, не коментирах и 14-ти, за Коледа не написах нищо. И за Нова година. И он-лайн прошка не поисках. И снимка как съм облечена преди да изляза не си пускам. Силно се надявам така да бъда тотално отхвърлена от технологичното ни и осакатеното общество.

Всичко стана много чекнещо се и леко прозаично. Няма го гонето. Онова гонене, което те кара да се чудищ къде е той, какво прави, дали мисли за теб... Е,сега на всеки 3-4 часа разбраме кой къде си яде супата, на кого му липсва морето и кой се възмущава от разголените момичета по чалга заведенията или какво е времето. Последното е полезно, все пак не всички имаме прозорци. Истории обаче не виждам, или поне не и такива, които се разказват.

Историите, които се намират по стръмните и тесни улички, които делят света ни на две.На два свята, които се преплитат и ни оплитат всеки ден. Поглеждаш нагоре и виждаш лъскава банкова сграда. Поглеждаш надолу и виждаш скелета на порутена стара сграда, "скрита" от порнографски плакати на чалга заведения.
Два свята.
Две лица.
  Отражение на самолет в излъсканите прозорци. Отражение на излитащи/прелитащи мечти и безброй истории в движение. Истории за щастие, за тъга, за любов, за печал, за погубени надежди и намерени усмивки. Истории, които не можеш да оставиш неразказани. Истории, за които не можеш да не попиташ. Такива, за които те е страх да слушаш, но нещо в теб напира и ти подсказва, че без въпростите ти няма да се мине. Въпроси, които ще накара разказващия сам да се запита за какво или за кого ти разказва, защо го прави и на теб ли разказва или тайно се връща в мислете си, опитвайки се да улови едно точно определено ухание. На любовта, на детството или на дома.
 Историите не се разказват, те не се посрещат и не отминават. Те са част от съществото ни, въпросте също. Прекалено много слушаме. Слушаме тези, които ни казват кое е модерно и кое как трябва да се направи, но не се и вслушваме, а най-лошото е, че виждаме прекалено много.

Всичко е шарено, със срок на годност и етикет с цена. Ние сме консуматори, които биват изконсумирани и изнасилени духовно от системата. С въпроси обаче, все нещо се показва иззад ъгъла. Дали е прошка, патриотизъм или любов, то e на улицата. Чака те под дъжда, седи на пейката в парка или ще се блъсне в теб на пешеходната пътека ... в реалния свят.

Безтегловност - много странно чувство. Момент, в който осъзнаваш, че знаеш къде си, но май не си там. Позициониран си на познато място, но всичко е различно, защото виждаш.
Спомени - визуализация. Аромат, докосване, отдръпване, тичане, отваряне на позната врата и поглед към всичко, за което си забравил, че някога може да се сетиш.
Нужда - силна нужда от тази безтегловност, за да усетиш къде се намираш в този момент, изпращайки се духом някъде другаде. За да си спомниш какво е било и къде си сега. Това е един от моментите, в които си даваш сметка, че ако някой ти беше казал къде ще си по това време никога не би повярвал. Момент, който ако имаш разбираш каква е идеята на всичко. Идеята да сме тук и да се изненадваме не от какво да е, а от самите себе си. Моментите, които ни потапят в забравените мечти и цели, които сме запратили някъде много дълбоко в съзнанието си или ... в които живеем. И в двата случая е прекрасно.
Ако сме осъществили всичко, което сме искали да бъдем, да чувстваме и да имаме, то значи сме постигнали целта си... Или не сме?
Не е ли идеята да не знаем къде отиваме и какво сме искали? Не е ли идеята да споделяме любовта и мечтите си на момента, а после да ги забравяме, да събираме нови и да ги гоним. Да падаме тичайки. Да се изправяме и след изправянето да се чудим какво сме гонили и да поемаме в нова и неизвестна посока.
Равносметките са тъпо нещо. За какво са ни? Ако има равносметки значи има и начертан план, а животът не е чертеж. Той е метеж, който трябва да те смазва. Да те размята из времето и пространството. Да те кара да се чудиш откъде идват тези мисли и идеи. Какво те е накарало да си такъв какъвто си. Да се чудиш..
Не е хубаво да знаем кои сме. Това дава прекалено много рамки и плаши. Провалът и неизвестното плашат, но ако не се насилваш да имаш ясната идея кой си и къде отиваш, няма и какво да те спре към правилното пътешествие. Няма какво да ти сложи бариери. И няма какво да ти забрани да ги прескочиш.
Не знам хубаво ли е да вярваме.
Да вярваме в Бог, в себе си или в тълпата.
Кой каква роля играе и коя трябва да е пътеводната звезда?
Всичко е замъглено. Добре, че има мъгла, за да видим.