Спомени - визуализация. Аромат, докосване, отдръпване, тичане, отваряне на позната врата и поглед към всичко, за което си забравил, че някога може да се сетиш.
Нужда - силна нужда от тази безтегловност, за да усетиш къде се намираш в този момент, изпращайки се духом някъде другаде. За да си спомниш какво е било и къде си сега. Това е един от моментите, в които си даваш сметка, че ако някой ти беше казал къде ще си по това време никога не би повярвал. Момент, който ако имаш разбираш каква е идеята на всичко. Идеята да сме тук и да се изненадваме не от какво да е, а от самите себе си. Моментите, които ни потапят в забравените мечти и цели, които сме запратили някъде много дълбоко в съзнанието си или ... в които живеем. И в двата случая е прекрасно.
Ако сме осъществили всичко, което сме искали да бъдем, да чувстваме и да имаме, то значи сме постигнали целта си... Или не сме?
Не е ли идеята да не знаем къде отиваме и какво сме искали? Не е ли идеята да споделяме любовта и мечтите си на момента, а после да ги забравяме, да събираме нови и да ги гоним. Да падаме тичайки. Да се изправяме и след изправянето да се чудим какво сме гонили и да поемаме в нова и неизвестна посока.
Равносметките са тъпо нещо. За какво са ни? Ако има равносметки значи има и начертан план, а животът не е чертеж. Той е метеж, който трябва да те смазва. Да те размята из времето и пространството. Да те кара да се чудиш откъде идват тези мисли и идеи. Какво те е накарало да си такъв какъвто си. Да се чудиш..
Не е хубаво да знаем кои сме. Това дава прекалено много рамки и плаши. Провалът и неизвестното плашат, но ако не се насилваш да имаш ясната идея кой си и къде отиваш, няма и какво да те спре към правилното пътешествие. Няма какво да ти сложи бариери. И няма какво да ти забрани да ги прескочиш.
Не знам хубаво ли е да вярваме.
Да вярваме в Бог, в себе си или в тълпата.
Кой каква роля играе и коя трябва да е пътеводната звезда?
Всичко е замъглено. Добре, че има мъгла, за да видим.
