Последно време пиша само други неща. Сега пак ще се пробвам тук.

Прибирам се от работа и сядам на дивана с чаша цапащ фреш от нар и работен пирон, забит в  репортерския ми ковчег.  Пиронът ли?   - Сега ще ви разкажа за него.

Днес се срещнах с майката на 3-годишно прекрасно момченце, която ни разказа за проблемите на детето си в  детската градина, за да направим репортаж. Разказа ни...

Тук щеше да има два абзаца с тъпо обяснение на тъпия казус, но ще ги проспусна. 

Та... пиронът. 

Той дойде по телефона. Не ме заболя веднага. Обади ми се тя- майката на детето. 
Искаше да се откаже. Искаше да се откаже от най-свещената борба, която би могла да води – тази детето й.  И това, защото след като беше при нас, се е чула с други родители на деца в градината, които са я уплашили, че може детето й да има проблеми, въпреки, че тя се снима със скрито лице.

Не можах да повярвам, че наистина може толкова  голяма част от обществото ни да е с преклонена глава. 

 Каква е логиката,  да не се опиташ да се надигнеш, ако така или иначе няма как да стане по-зле?

Нещото, което обаче ми се загнезди в главата е друго. 

Чудя се... Чудя се, ако ние нямаме силата да се борим,  то на какво бихме научили децата си?

Убедих жената. Тя не се отказа да излъчим материала.  
Това беше победата за днес. 
Не защото ще имаме материал, не защото се надявам, че нещата ще се наредят, а защото се надявам, че детето й, макар и малко, отсега ще вижда, че родителите му могат да се борят.

Това беше малко патетично.  Днес блъснах една жена с врата.