От един обгърнат човек до всички останали ... обгърнати - примерно. Обгърнати от света на материята или от тънък черен шал, седящи на някоя веранда и наблюдаващи планините или до тези, които са се отпуснали на някоя тераса и гледат морето. Май до всички, на които им е поне на половина толкова студено, колкото на мен. Днес изпращам послание. Послание за света, за простите истини, които изплуват. Да - за простите истини - които са прости, защото са истини, и са истини, защото са прости. Има толкова много шумове, които отвличат вниманието ни, толкова много неонови табели и толкова много прекалено къси поли, че няма как вниманието ни да остане приковано към... май към всичко. Няма пирони, с които да заковем секунда от времето си, което е толкова малко,а ние пилеем толкова безобразно, че ни се струва безкрайно много.
Неочаквани пристъпи на безтегловност. Задъхване. Накъсани мисли и аромат
на хотелска стая. Непознат препарат, интересно сгънати хавлии и евтини
сапунчета за еднократна употреба. Диван с цветя. - Това ли е мястото за размисъл? Това ли е мястото, на което изплуват истините? В нуждата да е ново ли се изразява всичко? В нуждата да оценим нещо или да го видим от друга гледна точка? Или в найлоновите торбички, които май вече са много повече от нас. Да живеят консуматорите.Не! - Да живеем ние - консуматорите! Да живеем сред найлоновите торбички. Днес имам проблем с тях. Отказах се от великата промисъл, която ми дойде свише, и с която щях да ви просветлявам. Стига сте си купували найлонови торбички. Стига лирика, стига ароматни свещи и стига любовни песни, защото такива скоро няма да има. Всичко ще е закрито и зарито от нашите найлонови торбички и от нашите боклуци... и от нас, боклуците. Окупаторите и узурпаторите на тази планета. Или на тази галактика, не ми се иска да вярвам, че имаме толкова голям потенциал, че да затрием всичко. А и вярвам в теорията, че Големият взрив всъщност не е единствен, преди него е имало и други, и ще има и други. Вярвам в обратната гравитация и вярвам, че имаме прекалено много от всичко, за да знаем какво имаме. Вярвам, че ние ковем съдбата. Всичко е в нашите ръце, найлоновите торбички също. Носете си нещата в ръка или с танк, не знам кое е по-добре, скоро ще започнем да се придвижваме с танкове, сигурна съм.
събота, 1 септември 2012 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Замирисва на дъжд, а мен втриса. Преди време го познавах по болката в дясното коляно. После по вятъра. Имам чувството, че притежавам точен...
-
Предговор. Беше предвиден за послепис, ама ще стане предговор. RIP ... FUCK IT ... Нов ред. Нова статия. Ново от...
-
Замирисва на дъжд, а мен втриса. Преди време го познавах по болката в дясното коляно. После по вятъра. Имам чувството, че притежавам точен...
-
- Хората нямат идея колко вулгарно прозрачни са нещата. Колко излишни са допълненията, колко ненужни са запетаите, след които следва обяснен...
Пирони - колкото искаш...
ОтговорИзтриванеНо дупките остават.
"Живял някога юноша с лош характер. Баща му веднъж му дал едно пълно с пирони чувалче и казал да забива по един пирон във вратата на двора всеки път, когато изгуби търпение или се скара с някого.
Първия ден той забил 37 пирона във вратата. През следващите седмици се научил да контролира количеството забити пирони, намалявайки го до един на ден. Разбрал, че е по-лесно да контролира себе си, отколкото да забива пирони. Накрая, дошъл денят, в който юношата не забил нито един пирон в дворната врата. Тогава той отишъл при баща си и му казал новината. Тогава бащата му казал, да изважда по един пирон от вратата всеки път когато не загуби търпение. Накрая настъпил и денят, когато юношата могъл да каже на баща си, че извадил всички пирони. Бащата го завел при вратата:
- Да, синко. Пироните ги няма вече... но дупките остават." - народна притча