Важно да можеш да правиш портрети.

Така ми каза една моя близка.

Още по-важно било на себе си да можеш да направиш. 

Стана ми смешно. 

Кому е нужно? 

Изображения изскачат отвсякъде. 

Познати или нови, лица се набиват в съзнанието ни от екрана, телефона и гланцираните страници.

Физиономии- амбиции- безсмислие- имагинерна реалност под добър ъгъл.

Егото облечено в плът, която се блъска в чужди очи, мръсни витрини и поръсва с пепелта на забравата това, което не е за пред обектива.

Защо ни е тогава да се любуваме на нещо, което не е реално?

Да, ама не. 

Има едни снимки на души. 

Та може би е хубаво да се запечатваме.

Искрено. С всичките си косури и хубавини, с цялото ни осмисляне, безвремие и падение във вечността. 

Моята душа се чувства така днес- осмислена. Ще я щракна. 

Хубаво е да видим кои сме всъщност. 

Да съблечем тежкия ямурлук на социалната отговорност и да свалим бронята.

Да огледаме ръбовете, бездните и надеждите.

Да видим себе си зад всичко, което ни облича в представата за нас самите. 

Минавам на ТИ.

По-важно е да можеш да се запомниш, защото утре може да ти хареса как си се променил. Така винаги ще знаеш, че душата ти е онова малко синьо пиле, което във всеки един момент може да разпери криле.

Да, Красена е права, трябва да можеш да правиш портрети. 

На другите и на себе си.

Да виждаш душите и вселените зад лицата. 

Нищо не е безсмислено. 

Щрак.