Да се влюбиш в живота. 

Боже, колко беше просто преди. 

Птици, поляни, тънка мелодия, която гази струните на съзнанието ти. 

Не си изпихте хапчето, нали?

Да, онова за непоресването. 

Или забравихте, че сте го изпили. Колко тъжно и банално. 

Само възрастните забравят. А ти не ставаш възрастен. Другите възрастни ти казват, че вече си голям и трябва да си отговорен, прилежен, благочестив. Дори това не е така, благочестив е дума, която от векове е бездомна. 

И няма кой да я приюти, както няма кой да приюти децата. 

Децата- те са толкова бездомни, колкото никога досега. Скитат тук-там. А ние всички сме, но вече в минало време- затова ще е искрено и ТЕ ще са в трето лице, защото някой ги прогони от нас самите.

Навсякъде някой им дава тъпи и необосновани отговори и им показва какъв трябва да бъде порасналият им свят.

А аз, аз не вярвам в него. 

Не вярвам, защото светът си е твои. 

В него има ожулени колене, тичане на прибиране, за да скъсиш закъснението, пламък в очите, когато криеш белята и добрина към тези, от които не зависи нищо. 

Опростено. Такова трябва да е всичко. За да чуваме. И за да слушаме.  

Без да говорим толкова много.  

Без да трупаме фонов шум и без да повтаряме това, което всички възрастни повтарят. 

Имам ли съвет? – Естествено, че не. 

Ама… не се старайте да бъдете добри. Старайте се да бъдете деца. Защото там, някъде много навътре е оново, което мерим в грамове и се чудим къде отива след телесната смърт. То или ТЯ е винаги дете. И няма въпроси, защото носи всички отговори.

Дали/Нали? 

Ама без да търсим, кой ще ни намери за нас самите?! 

Аз ще търся, пък нека коленете са ожулени.