Случвало ли ви се е да пътувате на някъде, но да чувствате, че се връщате назад, вместо да заминавате? Аз пътувам от време на време, но много често ми се случва да се заглеждам в крайпътните орехи. Гледам ги ,а ние профучаваме пакрай тях и едва едва успявам да видя как листата им трептят от вятъра. Тогава усещам нещо ... сякаш същия този ветрец, който разклаща листенцета им кара и нещо в мен да потрепне. Мисля си за неща, които съм загърбила в ежедневието. За хората, които по един или друг начин са далеч от мен. Някои забравени, просто избледнели в съзнанието ми с времето, а други сякаш невидимо напомнящи за себе си.
Винаги съм си мислила нещо ...че независимо от времето или разстояние, което ни дели има едно конче, което може да ни свърже. Този конец води началото си от нещо дребно, в повечето случаи човек даже не знае от къде, но минава през много важни места. А това са сърцата . Сърцата на приятелите. Сърцата, които карат и твоето да бие по-бързо. Сърцата, които независимо от километрите остават свързани с теб.
Та ... когато пътувам си мисля за нишките, които излизат от сърцето ми. Водещи в най- различни посоки, към коренно различни хора. Често се натъжавам за разстоянието,което ни разделя, но пък се радвам, че сърцето им е на едно конче от мен. Често „дърпам” кончето си за да могат да усетят, че ги чакам. Било то до Лондон, Чикаго или просто до блока на сот-а им сигнализирам.
Преди често се питах дали усещат нишката, но вече знам, че е така. Защото след всяко подръпване, и мен нещо ме жегва, стопля ме и ме кара да се ослушам, защото ми се струва че чувам тяхното „обичам те”...

На М. и К.