Тук съм, отново... доста време ме нямаше обаче. Когато започнеш да обръщаш прекалено много внимание на видимото, на това как искаш да се видиш, на това какво ТРЯБВА да направиш, не позволяваш на истинското да вземе участие в сценария. Забравяш каква е целта, забравяш посоката и се появява момент, в който се питаш "На къде ли беше пътя?!". Пак идва времето за многоточията, времето когато искаш да кажеш толкова много неща, когато даже искаш да крещиш, но не можеш и да промълвиш и дума! Когато толкова много неща напират, че не знаеш кое от тях да пуснеш,а те продължават да бушуват в теб, да се блъскат и да човъркат отвътре. И до тук. Този път няма извод, нещо ново за мен.Няма поука,няма послание, това е. Когато всичко те притиска не казваш нищо, стоиш и чакаш да отмине ... Но все пак съм тук, макар и да не мога да се справя с нещо, това не значи, че не ме бива, напротив! Убеждавам се, че до толкова съм готова да се справя по най-добрият начин. Докато не знам посоката ще правя това, за което още съм сигурна, че е вярно. За лакатушенето и грешките до сега няма да съжалявам, няма да се извинявам, но все пак ...за котката на съседите ми е мъчно! хаха