Като малка често съзерцавах звездите. Вечер, когато не можех да заспя,излизах на тересата, лягах на дивана с провесена на обратно глава и ги гледах ... Обичах да се взирам.Да наблюдавам как се мъчат да проблеснат по-ярко от другите. Знаех, че и аз съм като тях, и че някой ден и аз ще заблестя. Почнаха да си нижат вечерите,в които вместо да се просна на дивана имах "по-важни" занимания. Мъчех се да блесна за някого. Мина се време, и като че ли забравих за звездите. Явно съм решила, че съм голяма или просто съм забравила, че съм малка. И така дойде времето, в което вече не ми се и блестеше, в което гледах земята и изобщо не се сещах да погедна към нощния небосвод. И така станах момиче, което нямаше ясна посока. Осъзнвах го, но вече не ги виждах, заради забравата,която ме беше обзела и сълзите,които се прокрадваха в очите ми. Дори да нямаше сълзи, имаше нещо заседнало в гърлото ми, което пак не ми позволаваше да извърна поглед нагоре, а и май не се сещах.
Неясно и за мен от къде се появи нокой, който ми ги върна. Който ми показа светлинките и ми припомна коя съм. С времето премахна праха от съзнанието и душата ми. Внесе и нещо друго, което до този момент не съм знаела какво е.
Преди сама гледах звездите и мечтаех за бъдещото. Сега гледам звездите с усмивка,която не ме оставя, защото знам, че на следващият ден ще мога да го видя ... Ще видя момчето със сините очи. Сините очи, които ми донесоха звезди ...