Ами да ... открих защо сме тук. Открих защо се раждаме. Открих какъв е смисъла да извървим всички тези улици. Открих защо е трябвало да уловим във въздуха всички тези падащи листа. Открих защо толкова много пъти е трябвало да затаим дъх. Открих защо сме падали в снега и сме затваряли очи за секунда, като това ни се е струвало цяла вечност. Открих защо сме поглеждали право в жаркото слънце.Открих защо толкова пъти сме притичвали на червено, макар да знам, че е опасно. Открих защо толкова пъти сме искали красотата на цветята само за себе си. Открих защо сме готови да си тръгнем от мястото, на което сме се родили. Открих защо се предаваме пред насладата, защо прескачаме границата, защо сме готови да се сбогуваме с мириса на любовта, за да усетим страстта на непознатото. Намерих причината защо се чудим как да откраднем всеки един поглед, всеки жест и всяка мимика... за части от секундата.
  Няма нужда от излишни въпроси. Няма нужда от въпроси. Няма нужда и от дрехи, но това е друг въпрос. Открих свят, в който няма нужда от думата "защо".
  При мен вече няма въпросителни. При мен вече няма "защо". При мен има само... копнеж за емоция. Защото ... винаги сме длъжни да опитаме.

В унеса на цялото това мислене и чудене, опитите за намиране на вярната посока и равновесието, от което се нуждаем изпадаме в ненужни мисли. Изпадаме в клишета, които се въргалят около нас, изпадаме в постоянното клише, в което живеем. Няма защо да мислим. За щастието не се мисли. Няма и свидетелски разкази, има само аромати, любими улици или картини, запечатани в съзнанието ни, макар и видени един-единствен път през някой запотен от мисли прозорец.
 Длъжни сме единствено да опитаме, за да знаем ... и да не си задаваме въпроси после, защото понякога е късно да погледнем през запотения прозорец.

 Защото няма да е  запотен... ако ме разбирате.