За едни глухи Цветя

 Имам една история. Тя не е много моя, но май си я познах, защото не искам да става моя, или пък я искам. Май е хубаво да го има уточнението, че не е само една, ама аз само нея чух.

 Днешните ми писания са за глухите истории, чиито вопли се приплъзват по плоскостта на ежедневието и се трансформират в глух вик на съзнанието. 

 Запознаха ме с един дядо. Не знам случайно или не, но неговата двойнствена история ме смути - нещо, което вече се случва рядко. 

Има един дядо - всяка вечер, когато слънцето потегли към покоите си, той се събужда и посреща изгрева на нощта, на един тротоар, с цветя в ръка. Той е поредния дядо , който държи в ръцете си изстраданото си ежедневие, което се мъчи да продаде. Винаги е на един завой, приседнал пред обърната щайга с лапад, земна ябълка и други неща, които не познавам. Има добри и тъжни очи, които не се забелязват под вехтите му очила, които отразяват светлините на лъскавото заведение, пред което седи.  Макар  на пръв поглед да не се виждат добре, в тях чете смирението в тях. Той е на около 70 години, живее в центъра и всяка вечер излиза, за да продава каквото е отгледал, за да изкарва пари, с които да помага на болната си жена. Това е историята. Тъжна, красива, озадачаваща и плоска. Предадена от трето лице, защото Александра, която винаги навлиза в личното пространство на хората, говорейки им от 3 см. и гледайки ги право в очите, та ... тя ми я разказа. Когато я чух хем ми стана мило за любовта, която кара този човек да излезе на улицата и да загърби егото си, за да може да подсигури лекарствата за любимата си, хем ми стана тъжно за това, което го кара да излезе на улицата, ама най-тъжно ми стана за мене си.
Звучи смешно, нали?

Да, стана ми тъжно за глухотата, която съм си приписала, за погледите в страни от всички просяци. Стана ми и ядосано, заради всички просяци, които се събират в подлеза на СУ вечер, за да пушат трева и да пият бира с парите на хората. Става ми ядосано всяка вечер, когато се прибирам смазана от работа, знаейки, че ще имам и още за довършване от вкъщи, а те цял ден са си седели с протегнати ръце и разтворени длани и вече им е лежерно. Да става ми ядосано, ама за всички. Сърдя се, че са се предали и че са избрали лесното. Сърдя им се, защото  ако Александра не ми беше разказала за този дядо, той щеше да е поредният подминат. 

За борбата пиша днес. Може и за чорбата от грехове и опити да я излеем в някоя яма чрез милостинята, която подхвърляме. За схватките със съдбата също бих драснала ред или два.И за шамарите от нещастниците, за мъката в очите и за фалшивите стонове. Винаги съм харесвала бойните викове, ама в днешно време май е по-удобно да прошепнеш за милост и това днешно време хич не ми харесва. И да - приемам, че в ръцете на този старец има повече любов и достойнство, отколкото в който и да е голям букет.

P.S.:  Май не е толкова лошо понякога да се доближаваш до хората.