Не е грешка в цитата. За тъгата ще си пием и ще си пишем. Между пием и пишем стои само една буква, дали е случайна заигравка няма кой да ни каже... Та пиша за тъгата. За онази - притаената, която се е скрила, ама вече не знаем и ние къде да я търсим. За спотаената тъга, която наднича иззад ъгъла и за тази, която се прокрадва покрай ъглите на целия ни кръгъл свят. За тъгата, която ни се е настанила в душите. Някъде надолу, където не можем да разсъждаваме кога ще започне следващата война и кога най-накрая ще се оправим, а просто се сещаме какво е било.
За тъгата на всички, които осъзнават, че я намразихме тая държава. За всички, които от мъка се мъчат да разграничат Държава и Родина, за да не могат да признаят пред себе си, че искат да избягат от всичко. За тая тъга, която те кара сам да се мразиш, че не си избягал и за всички тея, които не са избягали, а там уж ги чака нещо по-добро и за съжалението към тея, които избягаха, за които ти е мъчно, че са сами и в последния си дъх ще я търсят тая земя. Земя пълна с поля и лозя, с чисти очи и мръсни длани, които ще те измъкнат от най-дългокия ров и ще построят най-високия зид, за да те предпазят и да спасят пламъка ...
Защо не сме щастливи ли?
- Защото не сме глупави.
Защото сме се борили, защото толкова сме се борили, че още се задъхваме от цялата тая мъка по поемане на дъх. Поемаме го, ама вдишваме и съвремието - това, в което се налага да трептим от всеки повей на големите и да осъзнаваме колко сме малки или колко малки са ни казали, че сме...
Никога не сме били малки, никога няма и да бъдем, колкото и да ни го повтарят. Ние имаме място тук. Ти имаш място. Аз имам място. А нашата земя е на най-хубавото място - на нашето място - на мястото, на което сме вдишали първи глътки въздух, на мястото, на което сме проплакали, на мястото, на което майчина ръка ни е погалила за първи път.
За какво беше всичко това ли? Какво исках да ти кажа?
И аз не знам. Май е за тъгата. За тъгата, която те кара да го проклинаш това място, че те кара да бягаш, а така ти е захванало сърцето, че сякаш къса нещо от нещо при всяка крачка, която се мъчиш да направиш, за да се отдалечиш.
Или може би... заради облаците, които ще си познаеш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар