Много неща, които са ни нужни... забравяме.

Но не си забравял да дишаш, нали? А, дали?

Сърцето ни не забравя да бие.
Понякога обаче просто нещо не му е наред и не го прави както трябва.
Бие, ама някак тихо, заглушено.
Като вятър, който не може да открие топола, през която да профучи.
Когато той не я срещне, място остава само за тишината.
Него го има, но нея я няма и все едно нищо не е било.
Унесът избутва вселената и настава мараня.

А не се ли усеща, ще попитате вие, не настръхваш ли от него?
-Ами, не.

Аз си мисля, че забравихме вятъра. Този, който ни праща нанякъде... Забравихме го, защото има прекалено много клаксони, щракане на клавиатура, нотификейшъни да изхвърлиш боклука, да не забравиш крайния срок, да стигнеш навреме, да избуташ и това.

Когато си забравил нещо толкова важно като това да усещаш, започваш да търсиш доказателства.
Доказателства в клоните на дървото, които се клатят.
Или в уличния танц на найлонката.
Доказателства- скучни неща, които стоят в скучна папка на скучно място.

Доказателство за какво е животът? Доказателство за усещане или доказателство за нас самите, че можем повече от това само да гледаме, докато търсим.

Изборът е важно нещо. Решенията са начало.
А решението да имаш избор понякога те обърква най-много.

Пипи си пожелаваше да не порЕства. Доколкото знам ,тя все още е най-вечното момиче на целия свят, а си има и кон, който живее на верандата, което си е доста готино, нали?

А ти помниш ли за какво тръгна?
Тогава, когато беше на 8.
Харесва ли ти какво си събрал в шепа?
Малко неща, които са ни нужни, трябва да помним.