Ако не е с това обръщение не е толкова епично, иначе не бих го ползвала.
Стръмни пресечки. Дупки, които сме знаели наизуст и изведнъж сме забравили, а сега сякаш никога не ги е имало. Животът си тече, редуват се залези и изгреви. Срещеме безброй усмихнати и тъжни лица по улиците. Часове прелитат, а минути се разтягат във времето. Върху голите клони неусетно се настаняват красиви цветчета. Разбрахте ме.
...а ние сме накъде там.
Някъде във времето и пространството. Без парашут, без копче за пауза или за връщане на момента. Без пищов в джоба и без идея, че ще паднем точно от това дърво. Разхождайки се с ръце в джобовете, подминавайки олющените фасади, влачейки винаги белезите си. Не усещаме как мислите ни са винаги различни, но в крайна сметка са все едни и същи - за нещо, което няма да помним като скапаната дупка пред нас.
Исках да кажа нещо, ама май няма да си го призная. Започвам да се чудя дали забравянето е двустранен процес, дали всичко е преходно и с цел да ти даде урок, който да приемеш, а после да продължиш по пътя си ...Започвам да се чудя колко вечна е вечността и колко черно е бялото. Колко силно ни пречупва това, което ни се случва и дали някога бихме могли да знаем има ли изобщо нещо истинно и вечно ...
Вертикалната чертичка премигва ... може да бъде написано още нещо. Чудя се за бая неща тази вечер. Ама май единственото, за което ще споделя е, че се чудя къде са ни духовните тефтери.
Дали докато тичаме изпод мишниците ни не изпадат страници с историите ни? Такива, за които не помним къде са паднали, нито какво е имало на тях.
Мир вам
Няма коментари:
Публикуване на коментар